Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 2

В Дийптаун почти винаги е вечер. Улиците са залети със светлини на реклами, тихо бучат преминаващи с бясна скорост коли. Двайсет и пет милиона постоянни жители — най-големият мегаполис в света. От височината на единайсетия етаж няма как да видиш лицата. Допивам спрайта, мятам кутийката долу и се връщам в стаята.

— Неетично е… — мърмори компютърът. Не реагирам и излизам в антрето, обувам се, отварям вратата. Стълбищната площадка е празна и светла, блести от чистота. Докато си играя с бравата, през полуотворената врата се опитва да влезе дребно бръмбарче. Ясно. Ламерски номера. Иронично наблюдавам натрапника — равномерният поток на въздушното течение постоянно го изтласква навън. Най-после успявам да затворя вратата, а бръмбарчето се удря в нея при последния си опит да проникне в апартамента, изведнъж нещо припламва — и насекомото пада на пода.

— Да подам ли оплакване до собственика на сградата? — пита „Windows-Home“. Сега гласът извира от сребърните карфици, забодени в реверите на ризата ми.

— Подай — съгласявам се аз. Все забравям да обясня на програмата, че аз съм собственикът.

Асансьорът ме чака на етажа. Обикновено слизам пеша по стълбите… и надничам в чуждите апартаменти. Нали там и без това не живее никой… но сега бързам. Асансьорът се спуска с шеметна скорост. Излизам на тротоара и се оглеждам за любителя на насекоми. Но не виждам никой подозрителен, всички бързат по работа. Гадинката явно е долетяла случайно и е серийно производство. От тези, дето ще оцелеят въпреки вечните хайки по улиците и изтребването им по домовете.

И аз навремето се бъзиках по същия начин. Но бръмбарчетата много рядко носят интересна информация.

— Льоня, в компания „Поляна“ е постъпило оплакване от наемател номер едно.

— Игнорирай го — измърморвам, без да свалям поглед от мъжа, който върви по тротоара. Ама че образ! Кръстоска между Арнолд Шварцернегер на младини и Клинт Истууд на стари години. Много смешно, няма що. Мъжът улавя подигравателния ми поглед и ускорява крачка.

Вдигам ръка и след миг до тротоара плавно спира жълта лимузина.

— Льоня, компанията „Поляна“ е игнорирала оплакването ти!

— Добре. Нищо.

Това може да се точи до безкрайност, а сега не ми е до игри… Качвам се в таксито, зад волана седи зализан младеж с колосана риза, който усмихнато се извръща към мен. Такива таксиметрови шофьори предпочитам — ошлайфани, неприказливи.

— Компанията „Дийп-разводач“ ви поздравява с добре дошли!

Не вмъква името ми в приветствието — програмата е спряла таксито анонимно.

— Как ще платите сметката?

— Ето така — казвам аз и изваждам от джоба револвера. Силно удрям младежа по слепоочието. Той прави опит да се защити, но не успява. Гледам пребледнялото му лице, разтърсвам го за яката и заповядвам:

— Квартал Ал-Кабар.

— Посоченият адрес не съществува — казва шофьорът. Той е „зашеметен“ и сговорчив.