Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 197

— А в какво е обвинен домът ми? — питам аз.

Но Рейд се чувства в свои води:

— Провежда се издирване на улики.

Поглеждам горящата сграда. Издирване ли? Как пък не. Консервация. Замразяване. Пренасищане на каналите с информация. Ще успее ли Неудачника да отрази атаката — или дори и неговите сили няма да стигнат?

— Предавам се — казвам аз. — Признавам се за виновен във всичко. Моля да прекратите… това.

Джордан поклаща глава. С леко съчувствие в погледа, но с непреклонна решимост.

— Не се опитвайте да се измъкнете в реалността — предупреждава той. — Помолихме Интерпол да ви арестува физически.

Обзема ме страх — и ме лишава от воля, стопява силите ми. Може би там, в реалността, зад гърба ми вече стоят намусени командоси от руския спецотряд с особено предназначение ОМОН с черните си платнени маски?

Истинският затвор, истинският разпит — това не е като въодушевлението от виртуалните схватки. Нещата вървят към прогнил матрак, разводнена затворническа супа, чиято рецепта не се е променила още от сталински времена, прозорче с решетки и конвой, необременен от интелект.

Или родната ми полиция, при цялата й готовност да замени руски гражданин за десетина бракувани портативни радиостанции, още не се е научила да действа бързо?

Дълбина-дълбина… и да бягам?

Взирам се в нарисуваните лица, във въоръжените охранители. Няма граници за ловците на чудеса. От всички краища на земята са се гмурнали в дълбината — за да откъснат, да отдерат късче от тайната — откъдето и да я е довяла съдбата в нашия свят.

И ме обзема бяс.

— Джордан… давам ви десет секунди… — прошепвам аз. — На всички ви. Десет секунди, за да се ометете.

— Опомнете се, Леонид… — това е Рейд.

— Стрелец, хайде да направим взаимни компромиси… — това е Вили.

— И твоите сили имат предел… — Човека Без Лице.

Господи, та те се страхуват! Страх ги е от мен! Всички срещу един, хванат в клопка, с древен компютър зад гърба си и с празни ръце!

Защо?

— Не знам как успяваш да се държиш все още — започва Дибенко, — но…

— Пет секунди — казвам аз.

И охраната започва да стреля. Или без заповед, или не съм забелязал кога е била дадена…

Огън и болка.

Всичко, което е измислено за годините съществуване на дълбината, най-изпитаното и най-секретното — всичко в моя чест…

Стоя сред огъня, а по лицата наоколо има страх, дори в сивата мъгла на Човека Без Лице има страх…

Защо все още съм тук, защо оставам във виртуалността, а не свалям шлема си пред посивелия екран на убитата си машина?

Пресягам се към охранителите — не с ръце, а само с поглед. Телата се огъват като парцалени кукли под тока на обувка, разпадат се на пепел, изпускат пара, застиват, свиват се в точка, разтварят се във въздуха. Сякаш погледът ми отразява цялата гадост, която се изсипва в моя посока.

Петте секунди, отпуснати на враговете ми, изтичат, и улицата е празна. Само домът ми пламти и до мен стоят тези, които са го подпалили…

— Ти си бог само в дълбината — казва Човека Без Лице. Не заплашва, а само напомня…

— Нима? — приближавам се по-близо до него. — Рейд, сега компютрите на данъчната полиция ще научат, че си си присвоил два-три милиона… Урман! Цялата информация на Ал-Кабар е достъпна за всички. Вили! „Лабиринта“ е мъртъв! Нивата са изтрити, картите са изгубени, чудовищата са се разбягали! Дима! Отпечатъците на пръстите ти принадлежат на сериен убиец!