Читать «Кралица на сенките» онлайн - страница 38

– Така и ще стане – обеща Манон с достатъчно силен глас, че всички останали да чуят. – Но дотогава запази самообладание, в противен случай ще ти отнема уивърна, докато не реша, че си достойна да летиш с нас.

Астерин наведе очи.

– Волята ти е заповед за мен, Водачке на Крилото.

От чиято и да било друга уста, дори от тази на Сорел, почтителното обръщение щеше да прозвучи нормално, очаквано. Защото никой от останалите не би посмял да го изрече с такъв тон.

Манон стрелна ръка толкова бързо, че дори Астерин не можа да реагира.

Стисна врата на братовчедка си и железните ù нокти се впиха в меката плът под ушите ù.

– Още една стъпка в грешната посока, Астерин, и тези – Манон забоде ноктите си още по-надълбоко и по бронзовата шия на вещицата текнаха струйки синя кръв – ще достигнат целта си.

Не я интересуваше, че двете се сражаваха рамо до рамо от цял век, че Астерин беше най-близката ù родственица и че бе излизала на тепиха множество пъти, за да защитава мястото ù на наследница. Щеше да я умъртви в мига, в който се превърнеше в безполезна напаст. И ù позволи да види всичко това в очите ù.

Погледът на Астерин отскочи към кървавочервената пелерина върху гърба на Манон – същата, която баба ù ù нареди да вземе от онази крочанска вещица, след като Манон бе прерязала гърлото ù в Омега. Красивото, пламенно лице на Астерин се смрази и от устата ù се пророни една дума:

– Разбрано.

Манон пусна гърлото ù и изтръска синята ù кръв от ноктите си. После се обърна към Тринадесетте, вече застанали мълчаливо, със сковани гърбове до уивърните си.

– Излитаме. Сега.

* * *

Абраксос шаваше под нея, докато Манон яхваше седлото, съзнавайки, че една грешна стъпка върху дървената му греда можеше да ù коства много дълго и съвсем необратимо падане.

Под тях на юг блещукаха безброй лагерни огньове и пушекът от ковачниците наоколо се издигаше в облаци, замъгляващи звездното лунно небе. Абраксос изръмжа.

– Знам, знам, и аз съм гладна – отвърна Манон, спусна тънката предпазна ципа върху очите си и затегна здраво каишите, които щяха да я задържат в седлото.

Отляво и отдясно Астерин и Сорел яхнаха уивърните си и зачакаха знак от нея. Раните на братовчедка ù вече зарастваха. Манон отправи поглед надолу към безпощадното спускане, успоредно на кулата, и напред – към планинските зъбери и откритото небе отвъд тях. Навярно затова смъртните глупци бяха настояли всички ездачи с уивърните си да долетят до Морат през Омега, за да не се уплашат от върлите височини дори в най-ниските части на крепостта.

Хладовит, зловонен вятър обрули лицето ù и запуши носа ù. Умолителен, пресипнал крясък отекна откъм кухите недра на планината – после затихна. Време беше да потеглят, ако не за лов на храна, то поне колкото да се измъкнат от това гнило място за няколко часа.

Манон сръга с крака обсипаните с белези, пергаментови страни на Абраксос и подсилените му с паешка коприна криле проблеснаха като злато на светлината от далечните огньове.

– Лети, Абраксос – прошепна му тя.