Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 242

Докато Боско се молеше, Кейл се заозърта, сякаш търсеше ключ, който разсеяно е забутал някъде. Всички други се взираха в него, страховито развълнувани от случващото се. Фаншоу заговори тихичко на ИдрисПюк. Кейл отиде до далечния край на масата, върху която лежеше тялото на Хенри Мъглата, и задърпа едно малко парче дърво, около пет на десет сантиметра, което бе стояло приковано едновременно към стената на трапезарията и към масата, за да ѝ попречи да се движи.

— Помисли си само за информацията, която можем да получим от Боско — каза Фаншоу. — Той ни е нужен жив.

— Съгласен съм. Давай.

Фаншоу не помръдна.

Опитът на Кейл да издърпа дървеното блокче, дълго не повече от дванайсет сантиметра, се оказа неуспешен — пироните бяха забити прекалено дълбоко. Тогава той извъртя силно блокчето и то се откъсна от масата. Когато тръгна обратно към Боско, старецът още се молеше.

— С тази саможертва на твоите свещеници отрий всяка сълза от очите му, че да няма вече жалейка, нито болка.

Кейл бавно го заобиколи в гръб — умът му явно преценяваше нещо.

— Тъй както Обесеният Изкупител е дал прекършения си врат за нашето спасение, с жертвеното задушаване на Твоите Изкупители изтрий ненужните обиди към душата му, та да бъде най-сетне свободен да поднесе ужасната си милост на света. Да бъде най-сетне сво…

Кейл направи две крачки и стовари парчето дърво върху темето на стареца. Но ударът не беше особено силен, нито пък дървото особено тежко. Главата на Боско се люшна леко напред и по лицето му потече тънка струйка кръв. Той отвори уста, сякаш да продължи, но от нея не излезе и звук. Направи още един опит да заговори, но моментално получи нов удар — и главата му пак се люшна напред; ударът обаче бе по-слаб, отколкото би могло. Гледащите мъже съвсем не бяха чужди на зловещото, но някои от тях вече извръщаха поглед. Още един удар. Още една струйка кръв.

Главата на Боско се люлееше, а ръцете му се бяха отпуснали наполовина край тялото. Той изпъшка.

— В… твоите… ръ…

Нов удар смълча устата му, но той беше прекалено силен, за да падне, или пък ударите умишлено не бяха достатъчно мощни. Дървото го прасна пак по черепа, и пак. Този път той едва не се строполи ничком, но нещо го накара да се изправи отново. Още един удар, и този път от Боско се откъсна вик. Вече пет-шест струйки кръв се стичаха по бръснатия му череп и нашарваха лицето му.

— За Бога, Томас, стига — възкликна ИдрисПюк. Кейл се втренчи право в него като лисица, надушила някаква слаба миризма по вятъра: Важно ли е? Съвсем не. А после прекъсването отмина, сякаш изобщо не го бе имало. Той се обърна и се съсредоточи отново върху Боско. Пусна окървавеното парче дърво, после много внимателно хвана покаятелската примка около шията на Боско и се зае да го поклаща леко насам-натам, крепейки врата му, за да не пострада, както майка държи главицата на бебе, когато се готви да го изкъпе.

— Томас! — извика ИдрисПюк.

Беше безполезно: Кейл се намираше някъде далеч отвъд обсега на жалостта. Той придърпа Боско към лицето си и го зашлеви, за да го свести. Боско се събуди бавно. Щом позна Кейл, му се усмихна любящо.