Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 239

— Става прекалено тъмно, нищо не се вижда — отбеляза Хенри Мъглата.

Драс, драс, драс.

— Съвсем близо сме — намира се от другата страна на тази стена.

Драс, драс, драс.

— Този звук… Тръпки ме побиват от него.

— Ами, да се махаме тогава.

Тръгнаха покрай стената, притискайки се към камъните. Драс, драс, драс, драс. После изведнъж се раздаде бясно и отчаяно драпане и хъхрене, когато задушаващият се човек, жадуващ за въздух, зарита в опит да намери опора в пода.

— О, за Бога! — възкликна Хенри Мъглата, разбута висящите трупове и сграбчи душащия се Изкупител през кръста, за да намали тежестта и да среже въжето с ножа си.

Умиращият, който почти си беше заминал, си пое дъх и се свести — но само донякъде. Той беше надзиравал бесенето и беше сред последните обесени. Въжето му се бе сторило хубаво, но се оказа от по-долнокачествен материал и се разтегли, което позволи на върховете на пръстите му да поемат достатъчна част от теглото му, за да го запазят жив в продължение на часове. Когато Хенри Мъглата го хвана през кръста, той успя да вдиша и започна да се съвзема от смъртния кошмар, от който се опитваше да се спаси: един дявол идваше за него — дебел, с изцъклени очи и стърчащи нарядко зъби, целият розово-бял, с лепкава, капеща червена ерекция, който се смееше безумно, както би могло да се смее някое прасе.

Не Хенри Мъглата, а ужасният демон го държеше в обятията си. Шарейки с ръце за нещо, което да го спаси, той измъкна подострен молив, с който бе отмятал обесените в списъка си, и със силата на неописуемо ужасѐн човек мушна към държащото го създание. То извика и падна, като изпусна Изкупителя, чийто врат най-сетне се скърши.

— Ох! Ох!

— Какво има?

— Копелето ме намушка.

Кейл си запробива път през висящите тела, които му се присмиваха, като се блъскаха в него и едно в друго. Около вече мъртвия Изкупител имаше малко повече простор — когато беше дошъл да се обеси, тук бе останало известно място. Хенри Мъглата опипваше мястото, протегнал ръка под мишницата към гърба си.

— Намушка ме — възкликна той възмутено. — Намушка ме с шибан молив!

Изкупителят, чиято душа сега пребиваваше във вечно блаженство — или пък не, — действително стискаше молив в дясната си ръка.

— Късмет, нищо повече. Постъпката ти беше адски глупава.

— Млъквай — погледни как е.

Той вдигна лявата си ръка и се обърна. На Кейл му отне известно време да намери дупката във вълната; наложи се да я среже, за да огледа раната както трябва.

Наистина, там имаше дупка с формата на молив — но кръвта не беше много, макар че бликаше на леки тласъци.