Читать «Кръв по снега» онлайн - страница 5
Николай Пенчев
- Смърт! Чака ви смърт! - закрещя шаманът, вдигайки двете си ръце към небето и плашейки минаващите покрай него коне. Робата му се разтвори и отдолу се видя мръсна превръзка, омотана около голо, изпито, почерняло от студ и рани тяло.
- Всички ще умрете! Щом се отказвате от вярата си, Тангра ще ви накаже! Смърт! Смърт! Смърт! - пищеше лудият, а минаващите войници му се подиграваха и се опитваха да го ударят с дръжките на копията си.
Шаманът падна на земята и запълзя към стените, за да се предпази от конските копита, като продължи да ругае хана, желанието му да се покръсти и всичките му сподвижници. Климент често бе мислил за християните и влечението на Борис към тях. За разлика от задачите, които получаваше в работата си, не бе сигурен, че е разбулил тази загадка.
Писарят и сам виждаше изгодите, ако България се покръсти. Ханството щеше да бъде официално признато от останалите европейски владетели, силата на Борис щеше да се увеличи още повече, като дадена му от Бога, и той щеше да може да седи като равен заедно с византийския василевс и краля на франките. Договорите, които се сключваха с чуждите владетели, щяха да са като между равнопоставени, защото в момента никой не зачиташе особено думата, дадена на варварин езичник, пък бил той и българският хан.
Търговията също щеше да потръгне, защото християните предпочитаха да търгуват с християни, каквито бяха повечето из Европа. Но най-важното бе, че в държавата нямаше да има разделение. Сега славяните се кланяха на Перун, бога на светкавицата, прабългарите - на Тангра, бога на небето. Това пораждаше много проблеми, които новата обща религия би преодоляла.
Но Климент не бе сигурен, че това е всичко. Дълбоко в себе си той вярваше, че Борис е привлечен от Христос не заради политическите и икономическите изгоди, които щеше да извлече от приемането му, колкото от благите му думи, от мъченическата му смърт на кръста и вярата в доброто у хората.
Та не беше ли такъв и самият Борис?
Ханът предпочиташе да разрешава споровете на масата вместо на бойното поле. Където в името на истината не постигаше никакви успехи.
Климент тръсна глава и се огледа.
Бяха напуснали Сердика рано сутринта, а отдавна минаваше обяд. Слънцето се бе скрило и през високите облаци се процеждаше сива светлина. Едри снежинки се сипеха към земята, правейки очертанията на хълмовете и дърветата наоколо неясни и размити. Коловозите на пътя едва се различаваха в преспите, които бързо се увеличаваха. Самотни зайци притичваха пред колоната, измръзнали гарвани обикаляха по снега, търсейки нещо за ядене, и накъсваха тишината с грозното си грачене.
„Ако продължава така да вали, скоро няма да се вижда накъде да яздим“ - мрачно помисли писарят и придърпа още по-ниско качулката, за да пази лицето си от налитащия сняг.