Читать «Музей на страха» онлайн
Дъглас Престън
Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха
I. Костница
Първа глава
Боксър „Граховото зърно“ огледа площадката с отвращение. Майсторът беше истински капут. Тайфата — тълпа нещастници. Но най-лошото беше, че онзи тип, който управляваше „Кет“-а, хабер си нямаше от хидравлични багери. Може би дължеше работата си на профсъюзите; може да беше нечий приятел; и в двата случая беше пълен некадърник — джаскаше машината напред-назад, сякаш сега за пръв път се е качил на тренажора в „Куинс“. Боксър стоеше там, скръстил мускулестите си ръце на гърдите, и гледаше как голямата кофа захапва тухлените отломки на стария жилищен блок. Кофата пое, после изведнъж запъна с вой на хидравликата, пак тръгна, като се люлееше насам-натам. Господи, откъде ги изнамираха тия смешници?
Чу хрущенето на стъпки зад гърба си, обърна се и видя приближаващия майстор, чието лице бе покрито със спечена корица от прах и пот.
— Боксър! Ти да не си си купил билет за това представление, а?
Масивните ръце на Боксър потрепнаха, престори се че не е чул. Той бе единственият на тази площадка, който разбираше от строителство, и тайфата го ненавиждаше за това. На Боксър не му пукаше; харесваше му да е с една глава над тях.
Чу как багерът изръмжа, когато захапа солидната стена на стария запълнен изкоп. Слънцето огряваше разровените основи, на старите сгради, „цъфнали“ като рана: отгоре асфалт и цимент; отдолу — тухли, отломки, после пак тухли. А най-отдолу — пръст. За да положат сигурни основи на бъдещата жилищна стъклена кула, трябваше да копаят наистина дълбоко.
Хвърли поглед отвъд работната площадка. На ярката слънчева светлина рязко се очертаваха силуетите на старите, кафяви постройки в Долен Ийст сайд. Някои бяха наскоро обновени. Скоро щяха да ги последват и останалите. Облагородяване.
— Ей! Боксър! Да не си оглушал?
Боксър пак потрепна, като си представи за мит как юмрукът му потъва в зачервеното лице на майстора.
— Хайде, размърдай си задника. Това да не ти е пийпшоу?
Майсторът кимна към работната група на Боксър. Не приближи обаче. Толкова по-добре за него. Боксър се озърна за хората от смяната си. Товареха чевръсто един самосвал, несъмнено за да шитнат стоката на някое запалено юпи от тукашния тараф, което си пада по скапани стари тухли за по пет долара парчето. Закрачи едва-едва, за да даде на майстора да разбере, че няма никаква бърза работа.
Чу се вик. Ръмженето на багера изведнъж стихна. „Кет“-ът бе захапал тухлената стена в основите и бе отворил тъмна, назъбена дупка в нея. Багеристът скочи от машината, която работеше на празни обороти. Приближи намръщеният майстор и двамата заговориха оживено, ръкомахайки като в анимационно филмче.
— Боксър! — долетя гласът на майстора. — След като и без друго си айляк, намерих ти една работа.
Боксър едва-едва промени курса си, сякаш и без друго бе тръгнал за там, без да вдигне шава, без да даде да се разбере, че е чул — просто остави езикът на тялото да изрази презрението му към хилавия майстор. Спря пред него, вторачен в прашните му работни ботуши. Малки ходила — малка пишка.
