Читать «Портата на дявола» онлайн - страница 9

Главата на Филип Реноар се люшна назад и струя кръв плисна по покрития със сняг перон.

Ревоар беше мъртъв, а убиецът със сивото палто го задърпа към сенките и го хвърли зад една от пейките точно когато влакът наближи стената от дървета в края на гарата.

Кокрейн напъха оръжието в колана си и го покри с ризата. Гадеше му се.

– Трябваше да дойдете с подкрепление – каза той.

– Нямаше как – отвърна мнимият му нападател. – Нямаме достатъчно хора.

Влакът влизаше в перона сред облаци сняг.

– Трябваше да изглежда като отвличане – надвика Кокрейн бученето.

– И така ще изглежда – отвърна мъжът, замахна с дясната си ръка, удари Кокрейн в слепочието и щом той се свлече на земята, го ритна в ребрата.

Влакът спря на перона точно когато двамата нападатели вдигнаха Кокрейн и го завлякоха надолу по стълбите.

Кокрейн бе замаян, объркан и дезориентиран, докато го влачеха. Чу няколко изстрела, а после виковете на пътниците, които слизаха от почти празния влак.

Набутаха го на задната седалка на някакъв седан и той се втренчи през прозореца, докато фучаха по улиците през падащия сняг.

2

Източният Атлантически океан, 14 юни 2012 г.

Водите на Източния Атлантик се вълнуваха леко под кила на „Кинджара Мару”, който напредваше към Гибралтар. Корабът се движеше с 8 възела, половината от максималната му скорост, но пък най-ефективната, що се отнася до разхода на гориво.

Капитан Хайнрих Нордгрюн стоеше в климатизирания мостик и не откъсваше очи от екрана на радара. Времето беше добро, а движението оскъдно.

Пред тях нямаше кораби, а зад тях – само един. Супертанкер на петнайсетина километра. Това бяха най-големите кораби по вода, по-големи дори от американските самолетоносачи, твърде големи, за да бъдат използвани в Панамския или Суецкия канал, и често имаха водоизместимост петстотин хиляди тона, когато бяха максимално натоварени. Найвероятно корабът зад тях беше празен, ако се съдеше по скоростта, която развиваше.

Нордгрюн се бе опитал да поздрави танкера. Обичаше да знае с кого дели морето, особено в спорни води. Тук, покрай бреговете на Западна Африка, нещата не бяха така рисковани, както от другата страна на континента, близо до Сомалия.

Но той все пак винаги проверяваше непознатите кораби и се интересуваше какво са научили или какво са чули. Този кораб не бе отговорил, но това не беше изненадващо. Някои екипажи бяха разговорливи, други – не.

Капитанът пропъди танкера от мислите си и погледна към прозорците пред себе си. Нощта беше спокойна – идеална за плаване.

– Ускори до дванайсет възела – нареди той.

Кормчията, филипинец на име Исагани Талан, отговори:

– Тъй вярно, сър!

Такъв беше светът сега за търговския морски капитан Нордгрюн, норвежец, който командваше регистриран на Бахамите кораб, собственост на японска компания и с екипаж предимно от филипински моряци. За да затвърдят търговския статут на своето пътуване, те пренасяха африкански товар от минерали за една фабрика в Китай.

За външен човек вероятно това би изглеждало лудост, но единственото, което имаше значение, бе играчите да знаят ролите си. Нордгрюн плаваше с Талан от две години и му вярваше безрезервно.