Читать «Портата на дявола» онлайн - страница 6
Клайв Къслър
Съвсем наблизо проблесна мълния и го заслепи, той се зачуди дали е ударила самолета.
Грабна радиото, превключи на късовълновата чистота, дадена му от ЦРУ, и започна да предава:
– Мейдей, Мейдей, Мейдей1! Тук е…
Самолетът подскочи надясно, а после наляво. Мълнията удари отново. Милионволтовата искра мина точно пред очите му. Хъдсън почувства удара през радиото, хвърли микрофона като горещ картоф и той се залюля на кабела си под таблото.
Хъдсън посегна към микрофона, но не успя да го хване. Наведе се още напред и се протегна. Пръстите му го напипаха. Издърпа го, готов да предава отново.
Погледна нагоре точно когато облаците изчезнаха и черните води на Атлантика изпълниха хоризонта.
1
Александър Кокрейн крачеше в тишината по една улица в Женева. Минаваше дванайсет през нощта. Снегът се сипеше леко, но безкомпромисно затрупваше заспалия град. Седемте сантиметра снежна покривка, натрупана през деня, бързо се увеличаваха. Добре, че нямаше вятър и нощта беше тиха и спокойна.
Кокрейн свали плетената си шапка, загърна се по-плътно в тежкото си вълнено палто и пъхна ръце дълбоко в джобовете. Швейцария през януари. Снегът се очакваше и почти винаги идваше, но все хващаше Кокрейн неподготвен.
Причината бе, че Кокрейн прекарваше дните си на сто метра под земята – в тунелите и контролната зала на огромния ускорител на частици, наречен Големия адронен колайдър. ГАК беше проект на Европейския съвет за ядрени проучвания, който бе по-познат под съкращението ЦЕРН, от първите букви във френското наименование (Conseil Europeen pour la Recherche Nucleaire).
Температурата в контролната зала на ГАК винаги беше точно 20 градуса по Целзий, осветлението беше постоянно, а помещенията бяха изпълнени с неизменния шум от безкрайното жужене на генератори и пулсираща енергия. Няколко часа долу по нищо не се различаваха от няколко дни, или от няколко седмици. Времето сякаш беше спряло.
Но разбира се, не беше. Кокрейн често се изумяваше колко различен изглежда светът на повърхността. Сутринта беше влязъл в сградата под синьо небе и при сух студ. Сега облаците бяха гъсти, плътни и ниски, озарени отдолу от оранжевото сияние на Женева. Всичко бе покрито със сняг, от който нямаше и помен преди дванайсет часа.
Кокрейн вървеше през бялото поле на път към гарата. Големите клечки в ЦЕРН – физиците и другите учени – използваха служебни коли с шофьори и подгряващи се седалки.
Кокрейн не беше физик, нито пък се занимаваше с теория на частиците или с нещо от рода. Той, разбира се, беше образован човек. Познаваше добре електромагнитната теория, имаше двайсет години опит в работата с пренос на енергия и беше добре заплатен. Но физиците и другите учени, които се занимаваха с градивните частици на вселената обираха цялата слава в ЦЕРН. За тях Кокрейн беше просто високоплатен механик. Те бяха по-големи от него. Дори машината, по която работеше, беше по-голяма от него. Всъщност тя беше по-голяма от всеки.
Големият адронен колайдър беше най-големият научен инструмент в света. Тунелите му описваха обръч, дълъг двайсет и седем километра, който излизаше извън територията на Швейцария – във Франция. Кокрейн бе помогнал за проектирането и изграждането на свръхпроводимите магнити, които ускоряваха частиците в тунелите. И после, като служител на ЦЕРН, се грижеше за поддръжката им.
