Читать «Град на паднали ангели» онлайн

Касандра Клеър

Град на паднали ангели

(книга 4 от "Реликвите на смъртните")

Първа част

Ангели унищожители

„Има болести, които сноват в тъмнината; има и ангели унищожители, които летят, обвити в завесите на нематериалното, без и дума да промълвят; ние не ги виждаме, но усещаме тяхната сила и се огъваме под меча им.“

Джереми Тейлър, „Погребална церемония“

1.

Господарят

— Само кафе, моля.

Сервитьорката вдигна изписаната си с молив вежда.

— Не искате ли да хапнете нещо? — попита тя. Акцентът й беше силен, стойката — разочарована.

Саймън Люис не я винеше — тя вероятно се надяваше на голям бакшиш, не на това, което щеше да получи за чаша кафе. Той обаче не беше виновен, че вампирите не ядяха. Понякога в ресторантите си поръчваше храна, само за да запази илюзията за нормалност, но късно във вторник вечерта, когато във „Веселка“ вече почти нямаше клиенти, не си заслужаваше да си прави труда.

— Само кафе.

Сервитьорката сви рамене, взе ламинираното меню и отиде да предаде поръчката му. Саймън се облегна на твърдия пластмасов стол и се огледа. „Веселка“, ресторант на ъгъла на Девета улица и Второ Авеню, беше едно от любимите му места в Долен Ийст Сайд — старо квартално заведение с черно-бели стенописи, където ти позволяваха да седиш цял ден, стига да си поръчваш кафе през около половин час. Тук сервираха и някога любимите му вегетариански пирожки и борш, но тези дни бяха вече зад гърба му.

Беше средата на октомври и тъкмо бяха извадили украсата за Хелоуин — паянтова табела с надпис: „Номер или борш!“ и картонена фигура на вампир с име граф Пирожкула. Едно време двамата с Клеъри смятаха, че празничната украса е ужасно смешна, но Саймън вече не намираше фалшивите зъби и черната пелерина на графа за забавни.

Саймън погледна към прозореца. Беше ясна нощ и вятърът разпръскваше листата по Второ Авеню като шепа хвърлени конфети. Едно момиче вървеше по улицата, момиче с късо, стегнато с колан палто и дълга черна коса, която се вееше на вятъра. Хората се обръщаха след нея, когато минаваше покрай тях. Някога и Саймън се беше обръщал след момичета като нея, питайки се къде ли отиват и с кого ли имат среща. Не и с някой като него — в това той беше сигурен.

Това момиче обаче правеше изключение. Звънчето на входната врата звънна, когато Изабел Лайтууд я отвори и влезе. Тя видя Саймън, усмихна се и тръгна към него, събличайки палтото си и провесвайки го на черния стол, преди да седне. Под палтото беше, както казваше Клеъри, с „типичното за Изабел облекло“ — тясна, къса рокля от кадифе, мрежести чорапи и ботуши. В левия й ботуш имаше затъкнат нож, който Саймън знаеше, че само той може да види; и все пак всички в заведението я зяпаха, докато тя сядаше и отмяташе косата си назад. Изабел привличаше внимание, подобно на имплодираща звезда.

Красивата Изабел Лайтууд. Когато Саймън се запозна с нея, беше заключил, че едва ли ще има време за момче като него. Оказа се, че е почти прав. Изабел харесваше главно момчета, които родителите й не одобряваха, а това в нейния свят означаваше долноземци — елфи, върколаци и вампири. Те излизаха от около месец-два и това още го удивляваше, въпреки че връзката им се ограничаваше най-вече до нередовни срещи като тази. Той не можеше да спре да се чуди дали щяха да са заедно, ако не се беше превърнал във вампир и ако целият му живот не се беше променил! Тя тикна кичур коса зад ухото си, усмивката й беше поразителна.