Читать «Предсказанието» онлайн - страница 249

Пилотът натисна лоста и затегна кабела около гърдите на Люк. Тибетецът престана да крещи. С безизразно лице Мърсър повтори жеста.

Хеликоптерът се издигна. Кабелът се вряза в гърдите на Люк Нгуен и прекърши гръбнака му. Краката му изтопуркаха като рак на палубата. Той се наведе на една страна, опитвайки се да хване отсечените си крайници.

Очите му се завъртяха към Мърсър.

— Поне и ти няма да я имаш — каза Люк и умря. Думите отприщиха чувствата на Мърсър. Със замъглени от сълзи очи той освободи коша от контейнера.

— Дръж се — повтаряше Мърсър. — Дръж се.

Тиса беше жива, но губеше сили. Беше ранена с три куршума — два в стомаха и един в гърдите, откъдето течеше разпенена кръв.

— Мърсър? — промълви тя.

— Тук съм, скъпа. Дръж се.

Тиса бе изпаднала в толкова силен шок, че едва реагира, когато Мърсър я прехвърли в металния кош. Той коленичи до нея и усети, че металната носилка се издига над „Петромакс Ейнджъл“.

Вълната ожесточено връхлетя кораба. Стената от вода се простираше по цялата широчина на морето. Верен на думата си, Шеймъс Рурк беше обърнал „Ейнджъл“. Приливната вълна се извиси над кораба в същия миг, когато хеликоптерът започна да изтегля нагоре Мърсър и Тиса. Бурната тъмна вода се разпени около носа на „Ейнджъл“и заля палубата.

Мърсър и Тиса се намокриха и кошът се понесе към кърмата. Миг преди да се блъсне в контейнера за водолазни костюми металната носилка полетя нагоре и се измъкна от стихията.

Корабът се издигна още по-високо. Ъгломерът се закова на наклон деветдесет градуса, докато инерцията на вълната го държеше прикован към стената от вода. И после гребенът стигна до кърмата и „Ейнджъл“ бързо изчезна в дирята си. Носът потъна дълбоко, но не се счупи, и отново се издигна. Палубата беше пометена. Складът, контейнерът с контролния център и крановете бяха пометени. Всички стъкла бяха счупени. Но корабът смело се бореше и от палубата му се стичаше вода, сякаш беше издигаща се на повърхността подводница. Следващата вълна беше наполовина по-малка от първата и „Ейнджъл“я посрещна почти презрително. Корабът беше в безопасност.

Очите на Тиса бяха отворени и на устните й трептеше усмивка, докато гледаше Мърсър.

— Дръж се — не преставаше да повтаря той, макар че тракането на перките на хеликоптера и вятърът заглушаваха думите му.

Силни ръце издърпаха коша в товарното отделение и затвориха страничната врата. Командосът помогна на Мърсър да излезе от носилката и после сряза ризата на Тиса и прегледа раните й.

— Как е тя? — попита Мърсър.

Мъжът продължи работата си, сякаш не го чу.

— Попитах как е тя?

Минута по-късно командосът се дръпна от нея. Ръцете му бяха окървавени до лактите.

— Не мога да направя нищо.

Мърсър го блъсна настрана, коленичи до Тиса и хвана ръката й. Пръстите й бяха леденостудени.

— Мърсър? — едва доловимо прошепна тя и той допря ухо до устните й. — Мърсър, колко е часът?

И едва тогава той най-после разбра. Въпросът й беше молба, опит да намери своето място в едно бъдеще, за което винаги бе знаела. Тиса бе живяла на усамотен кръстопът между миналото и неизбежното. Беше й отречено обещанието за неизвестност, усещането за чудо, което носеше всеки нов ден, защото тя знаеше как ще завърши.