Читать «Друговремец» онлайн - страница 454

Джейми отново млъкна и се усмихна леко.

- Не исках. Не знам защо. Тогава щях да му ближа обувките и да му викам, че е крал на Шотландия, ако беше поискал. Но не можех да му кажа това. Дори не си спомням да съм се замислял. Просто отказах. - Здравата му ръка трепна и стисна одеялото. - Отново ме употреби. Грубо. И все повтаряше: „Кажи ми, че ме обичаш, Алекс. Кажи ми, че ме обичаш.“

- Наричал те е Алекс? - прекъснах го, неспособна да се сдържа.

- Да. Помня, че се чудех откъде знае второто ми име. И не ми хрумна да се запитам защо го използва. - Той сви рамене. - Така или иначе не помръднах и не продумах, а когато приключи, скочи като луд и започна да ме бие с нещо... не виждах с какво... ругаеше и ми крещеше: „Знаеш, че ме обичаш! Знаеш, че ме обичаш! Знам го!“ Вдигнах ръце над главата си, за да я пазя, а след малко сигурно пак съм припаднал, защото болката в раменете ми беше последното, което си спомнях, освен някакъв сън за ревящ добитък. После се събудих, кон ме поднасяше насам-натам, след това пак загубих свяст и се свестих край огнището в Елдридж, а ти се беше надвесила над мен. - Той пак затвори очи и сънливо, почти незаинтересувано, рече: - Мисля... Мисля, че ако му го бях казал, щеше да ме убие.

Някои хора сънуват чудовища. Аз сънувах родословни дървета с тънки черни клони и гроздове от дати. Клони като змии и смърт в челюстите им. Отново чух гласа на Франк в главата си: Станал войник, добър избор за втори син. Третият брат станал помощник в енорията, но за него не знам много... И аз не знаех за него. Само името му На родословното дърво синовете бяха трима, синовете на Джоузеф и Мери Рандал. Много пъти го бях виждала - най-възрастният Уилям, Джонатан, и най-малкият - Алегзандър.

Джейми отново продума и ме изтръгна от мислите ми.

- Сасенак?

- Да?

- Нали знаеш за онази крепост в мен, за която ти говорих.

- Да, помня.

Той се усмихна със затворени очи и протегна ръка към мен.

- Е, построих си навес. И покрив срещу дъжда.

Легнах си уморена, но и умиротворена. Замислих се.

Джейми щеше да се възстанови. Когато това не беше ясно, не смеех да мисля по-далеч от следващия час, следващото хранене, следващата доза лекарство. Но сега трябваше да погледна по-надалеч.

Абатството беше сигурно убежище, но временно. Колкото и да бяха гостоприемни монасите, не можехме да останем вечно. Шотландия и Англия бяха твърде опасни, освен ако лорд Ловат не можеше да помогне - малко вероятно, предвид обстоятелствата. Бъдещето ни беше от тази страна на канала. Вече знаех за морската болест на Джейми и разбирах защо не иска да емигрира в Америка - три месеца повръщане можеха да уплашат дори него. Какво оставаше?