Читать «Аферата „Олтмън“» онлайн - страница 4

Линкълнът се плъзна и меко спря зад най-голямата от осветените постройки. Мястото не се виждаше нито от кейовете, нито от пътя — прикриваше го сградата и гъстата горичка. Четирима от охранителите — всички в официални костюми и с миниавтомати в ръце — излязоха от колата и я оградиха. Носеха очила за нощно виждане и внимателно се взираха в неосветените места наоколо. След известно време един от тях се обърна към линкълна и рязко кимна с глава.

Петият човек в колата — този, който седеше до Кастила и също бе строго официален — носеше само деветмилиметров зигзауер. След сигнала отвън президентът му подаде ключ, мъжът го взе и излезе, запътвайки се към почти незабележима врата на задната страна на постройката. Отключи тихо и я отвори, сетне отстъпи встрани и застана разкрачен с насочено напред оръжие.

Чак сега слезе и президентът. Нощта бе тиха, приятно хладна, носеше се мирис на нафта. Кастила — висок, понатежал и плещест мъж — пресече разстоянието и влезе през отворената врата сравнително бързо за толкова едър човек.

Петият бодигард се огледа за последен път и последва президента заедно с още двамина. Отвън остана другата двойка — единият до колата, другият — до вратата.

* * *

Натаниел Фредерик Клайн, мъж в омачкан костюм, често наричан Фред, шеф на структура, условно наречена Приют едно, седеше зад отрупано с книжа метално бюро в тесния си офис в същата сграда. Главната си квартира неотдавна бе преместил тук — в същия пристанищен район. В началото, преди няколко години, Приют едно не бе строго регламентирана организация с административен апарат, постоянно седалище и официални оперативни работници. Като формат бе доста свободна и съставена предимно от професионални експерти от много и най-различни области, до един с опит в работа под прикритие, най-често бивши военни или хора с военна подготовка, обединени от един основен общ белег — незаангажираност със семейство, семейни връзки или задължения, било те временни или постоянни.

В момента обаче международното положение с постоянните си кризи товареше тези елитни кадри с непосилна работа до гушата и президентът бе решил да отпусне повече ресурси на ултратайната си организация. Най-вече нови служители и постоянна база, при това по възможност колкото се може по-надалеч от радарните екрани на „Пенсилвания Авеню“, Капитолия и Пентагона. Резултатът бе същият този яхтклуб, притежаващ всички преимущества и достойнства за улесняване на работа под прикритие. Денонощно отворен, достъпен всеки ден и цялата седмица, с невинаги натоварен, но кажи-речи постоянен трафик и по суша, и по вода, който при това не се движеше по определен график и установени нормативи. Недалеч от шосето и жп линията имаше площадка за кацане на хеликоптери, умело прикрита така, че за неопитното око изглеждаше по-скоро тревясало и буренясало поле. Базата притежаваше последната дума на електронните комуникационни технологии, а сигурността и охраната бяха на възможно най-високото ниво, макар и практически невидими. И водно конче не би могло да мине през територията й, без да бъде засечено от един или друг сензорен механизъм.