Читать «На брега» онлайн - страница 158

После продължи все със същата скорост. Отмина класическата гимназия отляво, стигна до мръсния промишлен град Кориоу и продължи към Джийлонг, над който се извисяваше катедралата. От величествената й кула биеха камбани за някаква служба. Тя намали скоростта, докато премине през града, но не видя нищо друго, освен изоставени коли от двете страни на пътя. Срещна само трима души — и тримата мъже.

Излезе от Джийлонг по шосето към Баруон Хедс и морето. Докато преминаваше край наводнените общински земи, тя почувства, че силите я напускат, но сега вече не оставаше много. След четвърт час излезе на широко авеню — главната улица в градчето. В края й зави наляво, встрани от игрището за голф и малката къща, където беше прекарала толкова много щастливи часове от детството; сигурна бе, че няма никога повече да я види. При моста зави надясно, беше към десет без двадесет, и премина през празния къмпинг нагоре към носа. Морето лежеше пред нея, сиво и бурно, с огромни дълги вълни, носещи се от юг към скалистия бряг.

Океанът беше пуст и сив под облачното небе, но далеч на изток имаше пролука в облаците и един сноп светлина пронизваше водите. Тя паркира напречно на шосето, така че да вижда добре морето, излезе от колата, изпи още една глътка от бутилката и потърси с поглед подводницата към хоризонта. Тогава, само на шест мили от брега, някъде към фара на нос Лонсдейл и входа на залива Порт Филип, тя съзря ниските сиви очертания на „Скорпиън“, отдалечаващ се на юг от Хедс.

Не виждаше подробности, но знаеше, че Дуайт е там, на мостика и води подводницата в последния й курс. Знаеше, че той не може да я види, а и не можеше да знае, че тя го наблюдава, но му помаха. После се върна в колата, защото вятърът от южните полярни области беше пронизващ и леден, а тя се чувстваше много зле; можеше да го вижда и оттам, на завет в автомобила.

Не след дълго изгуби от погледа си подводницата, която потъна в мъглата. Погледна малкия си ръчен часовник — десет и една минута. В тези последни мигове в нея се възвърна детската й религиозност — човек е длъжен да направи нещо преди това, помисли си тя. Шепнешком и малко замаяно от алкохола промълви молитвата си.

Тогава извади от чантата червената картонена кутийка, отвори флакончето и подържа таблетките в ръката си. Нов спазъм я разтърси, но тя се усмихна леко. „Този път те надхитрих.“

Извади корковата тапа от бутилката. Беше десет и десет. „Дуайт, ако вече си поел своя път, почакай ме“ — изрече умоляващо Мойра.

После пъхна таблетките в устата си и ги погълна с малко бренди, седнала зад кормилото на голямата си кола.