Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 140

Без да отделя поглед от мен, сестра Шед отвори уста, после ги стисна с явно неудоволствие.

— Интересно е държането им към другия пол… — продължих аз. — Вземете например безстрастните девици, които пребледняват само като видят мъж… или другите, романтично настроени, които поглеждат свенливо към избраника си, докато се разхождат… или нещастниците, които ту се стремят, ту се оплакват от забременяване от светкавица, мълния, електрически вълни, слънчеви и лунни лъчи или дори от свръхестествено посещение на самия Гудол.

— Извинете, докторе — прекъсна ме рязко Шед. — Мис Индр ме чака. Трябва да вървя. — Когато си тръгна с намръщено чело, добави: — Вие наистина ме изненадвате. Защо не отидете да си полегнете?

Тя бе помислила, дявол да я вземе, че съм пиян. Напразно беше да се умува в разговор с нея. Тръгването й ме ядоса, но не позволих в никакъв случай да ме разстрои. И продължих с възобновена бодрост към аптеката.

Запасът от лекарства за обща употреба беше много намалял. Нужен ми бе цял час да го допълня. Докато претеглях кристалите на хлоралхидрата и ги затварях в ниските шишета, несъзнателно затананиках — любимия мотив на Полфри от „Кармен“… на бедния нещастен Бизе. Така приятна и мелодична. Ако главата ми не беше замаяна, като че я бяха удряли с чук, бих се чувствал съвсем добре.

Неочаквано зазвъня вътрешният телефон. Трепнах от непоносима мъка при резкия му звук. Но вдигнах все пак спокойно слушалката.

— Доктор Шенън ли е? — говореше вратарят от къщичката си пред входа.

— Да.

— Търся ви из цялото здание. Един младеж иска да говори с вас.

— С мене ли? — загледал се бях тъпо в отсрещната стена. — Как се казва?

— Лоу… казва, Люк Лоу.

Да, разбира се, припомних си Люк, моя млад приятел с мотоциклета. Защо ме търсеше по това време?

Започнах отново да тананикам, когато Люк се обади радостно и възбудено, задъхан от бързане:

— Вие ли сте, Робърт… елате веднага… искам да ви видя.

— Какво има?

— Нищо… не, има нещо… добри новини… Джин е много по-добре.

— Моля?

— Опасността премина вече. В два часа следобед беше кризата. Сега е в съзнание. Поговори с нас. Чудесно, нали?

— Разбира се. Много се радвам.

— Веднага скочих на мотора и долетях да ви кажа. Елате при входа. Искам да ви видя.

— Много съжалявам, моето момче. — В гласа ми звучеше вежливо съжаление на презает човек. — Невъзможно ми е в този момент.

— Какво?… — Замълчаване. — След като идвам толкова отдалеко?… Робърт… ало… ало…

При все че страдах в душата си, прекъснах разговора и закачих със спокойна усмивка слушалката. Колкото и да обичах Люк, нямах време за безполезни разговори! Успокоително беше да зная, разбира се, че мис Лоу е по-добре, а за близките й това беше и много радостно. Кротка девойка беше тя, с кестеняви очи и коси. Припомних си песента… „Джени с пухкавите кестеняви коси“… Чудна мелодия, трябва да я изпея на Полфри. Припомнях си я смътно като студентка в моя курс, умна, но малко досадна. Не изпитвах, разбира се, никаква неприязън или зложелателство към нея.