Читать «Тайната на забранената книга» онлайн - страница 8

Мъртва тишина.

Обаждането беше прекъснато.

Седях зашеметена, опитвах се да извлека някакъв смисъл от току-що чутото. Мислех, че имам раздвояване на личността и че има две Мак  – една, която имаше представа какво става в света около нея, и една, която едва може да следи реалността достатъчно добре, за да се облече сутрин и да сложи обувките си на съответните крака. Мак, която имаше представа, сигурно беше умряла заедно с Алина, защото другата Мак очевидно не знаеше основни неща за сестра си.

„Била е влюбена и не ми е споменала! Нито веднъж. А сега изглежда, че това е най-малкото от нещата, които не ми е казала.“ Бях сащисана. Бях предадена. Имаше цяла една огромна част от живота на сестра ми, която тя беше държала в тайна от мен с месеци.

В каква ли опасност се е била забъркала? От какво се е опитвала да ме държи настрана? И какво е било по-безопасно за нас? Какво е трябвало да намерим? Беше ли я убил мъжът, в който мислеше, че е била влюбена? Защо  – о, защо  – не беше ми казала името му?

Проверих часа и датата на обаждането  – следобеда, след като бях изпуснала телефона си в басейна. Усетих как започна да ми се гади. Тя е имала нужда от мен, а аз не бях на разположение. В момента, в който Алина се е опитвала толкова обезумяло да се свърже с мен, аз съм се припичала мързеливо в задния двор и съм слушала някоя от глупавите щастливи песни, а мобилният ми телефон е лежал изпържен и забравен на масата в трапезарията.

Внимателно натиснах копчето за запис, после изслушах останалите съобщения, с надеждата, че може да се е обадила отново, но нямаше нищо друго. Според полицията беше умряла приблизително четири часа, след като се беше опитала да се свърже с мен, въпреки че не бяха открили тялото й в уличката почти два дни. Това беше картина, която винаги много силно се стараех да блокирам. Затворих очи и се опитах да не се поддавам на мисълта, че съм изпуснала последната си възможност да говоря с нея, опитах се да не мисля, че може би съм могла да направя нещо, за да я спася само ако бях отговорила! Тези мисли можеха да ме подлудят.

Пуснах съобщението отново. Какво беше ши-саду? И какво искаше да каже Алина с нейното потайно „ти дори не знаеш какво си”? Какво би могла да има предвид с това? На третото прослушване вече знаех съобщението й наизуст. Знаех също, че няма начин да го пусна на мама и тате. Не само защото то щеше да ги вкара още по-надълбоко (ако изобщо имаше по-дълбоко място от това, на което те бяха сега), но вероятно щяха да ме заключат в стаята ми и да изхвърлят ключа. Не виждах как щяха да си позволят да рискуват живота на оставащото им дете.

Но... ако отидех в Дъблин и пуснех съобщението на полицията, те щяха да бъдат принудени да отворят отново случая, нали? Това беше истинска следа. Ако Алина е била влюбена в някого, трябва да е била видяна с него в някакъв момент някъде. В училище, в апартамента й, на работа, някъде. Някой щеше да знае кой е той.

И ако тайнственият мъж не беше виновен за смъртта й, със сигурност беше ключът към откриването на истинския убиец. Все пак, той беше „един от тях“.