Читать «Махалото на Фуко» онлайн
Умберто Еко
Умберто Еко
Махалото на Фуко
Щастлив съм и признателен на издателството и на преводачката, осъществили появата на моя роман в превод на български. Миналата година, когато ви гостувах, за да получа званието „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет, открих за себе си вашата чудесна страна, за която споменавам на няколко места в този роман (както и в „Името на Розата“), тъй като в нея са се зародили религиозни движения, оказали по-късно силно влияние върху целия западен свят.
Обичам България, защото я виждам днес да води усилена борба за опазване на своето велико минало и да търси през хиляди трудности новите си пътища към бъдещето.
Милано, 20 ноември 1991 г.
Ивайло Знеполски
Драма на интерпретацията
„Махалото на Фуко“ се появява осем години след изключително успешния от интелектуална и комерсиална гледна точка „Името на Розата“. Тези дълги години са изпълнени с мълчание и догадки: отначало дали първият роман на Еко ще остане литературен куриоз, неочаквано и необичайно отклонение от пътя на изключително плодовития теоретик; а след като в пресата проникнаха слухове, че той е захванал нов роман — какво ще представлява или какво би могъл да представлява този роман. Малко изкуствено, но не съвсем без основание италианската журналистка поддържаше това напрежение, сякаш залогът беше не новият роман на Еко, а съдбата на романа изобщо. Очакваше се провалът да прозвучи като нещо много по-голямо, като доказателство за това, което всички подозират, но нямат достатъчна увереност да провъзгласят. На Еко едва ли не се възлагаше да опровергае или препотвърди възможния път за романа днес. Не на
По-късно Еко споделя, че е бил много по-свободен при писането на първия си роман, тъй като никой не е знаел за това. Днес неговата формула вече е известна, той не може да разчита на изненадата и тъй като сам добре съзнава, че е обречен да я повтаря, единственото спасение да не изпадне в самоподражание е да я развива, да я обогатява. Новият роман потвърждава перспективността на пътя, трасиран от „Името на Розата“, и в същото време измества оста на сложната романна фикция решително към съвременността.
Ерудираността като романна суровина
При контакта с романа на повърхността отново са два познати и обикновено свързани опознавателни знака: странното и ерудираността. Сигналът е подаден още със заглавието и имената на героите. Белбо, Диоталеви, Казобон — това не са битово-делнични имена. Те създават нагласа на езотеричност, на изключителност. Ухото трудно свиква с тях, но след задълбочаването в интригата те просто срастват с разказа, подсказват необходимия зрителен ъгъл, за да бъде възможна историята. Впрочем би могъл да бъде написан цял трактат върху тяхното тълкуване. Но и без това те подсказват, че ни се предлага един роман за изживяване на културните форми, за размишление върху тяхната съдба.
„Махалото на Фуко“ отново поставя темата за енциклопедичността на Еко. Много от рецензентите го сравняват с френските енциклопедисти, Юлия Кръстева дори го нарече „човек на осемнадесетия век“. В него се долавят ренесансови, раблезиански отблясъци… Разностранността и разнопосочността на интересите на Еко, естествено, довеждат до въпроса как съчетава своите занимания на романист, на теоретик на масмедиите, на изследовател на популярната култура, на медиевист, на професор по семиотика, на публицист (поддържа от години седмична рубрика в сп. „Еспресо“) и т.н. Очевидно не става въпрос за балансиране между всичко това; Еко декларира: „Имам чувството, че винаги правя едно и също нещо.“ Разнопосочността на заниманията му може да бъде характеризирана и като центрираност на интересите — тълкуване на различни знаци, работа върху значенията в различни сфери. Така този синтез на интересите определя и други съществени аспекти на енциклопедизма му, непосредствено въплътени в тъканта на романа.
