Читать «Стрелецът» онлайн - страница 95

Хартията, която ми попадна, беше светлозелена, дебела почти колкото картон и с крайно необичайни размери — листовете бяха широки около осемнайсет сантиметра и дълги около двайсет и шест. По онова време работех в университетската библиотека в Мейн и един прекрасен ден три топчета разноцветна хартия се появиха Бог знае откъде. Моята бъдеща съпруга, която тогава още носеше фамилното име Спръс, взе едното топче (гълъбовосиня хартия); момчето, с което тогава излизаше, си избра жълтата, а за мен остана зелената.

По ирония на съдбата и тримата станахме истински писатели — прекалено голямо съвпадение, за да бъде случайност в едно общество, където десетки хиляди (а може би дори стотици хиляди) студенти мечтаят да станат професионални писатели, но пробиват едва стотици. Успях да публикувам около половин дузина романи, съпругата ми има една публикувана творба („Малък свят“) и упорито заляга над нов роман, който обещава да бъде още по-интересен, а Дейвид Лайънс, с когото тя ходеше тогава, стана добър поет и основа „Ленъкс Прес“ в Масачузетс.

Може би причината за успеха ни е била в хартията, приятели. Може би разноцветните листове са били вълшебни. Нали се сещате, като в роман на Стивън Кинг.

Във всеки случай всички вие, които сега четете тези редове, едва ли си представяте какви възможности предоставят петстотин листа хартия, макар че навярно мнозина от вас утвърдително ще кимнат. Разбира се, писателите, които са успели да се наложат и чиито творби са били публикувани и се публикуват, могат да си купят неограничени количества хартия; това е тяхното „средство за производство“. На практика могат да притежават толкова много хартия, че самото й количество сякаш потиска творческия им импулс. Много по-добри от мен писатели са споделяли, че белите страници като че им отправят мълчаливо предизвикателство; Бог знае колцина от тях тези празни листове са обрекли на мълчание.

Другата страна на медала, особено за младите автори, е странната възбуда, която изпитват при вида на бялата хартия. Навярно се чувстват като алкохолици, които жадно съзерцават запечатаната бутилка уиски.

По онова време живеех сам в къщичка на брега на реката, недалеч от университета — първата трета от романа, който току-що сте довършили, беше написана сред потискаща, дори гробовна тишина, която сега, когато домът ми се оглася от виковете на палави деца, когато имам две секретарки и икономка, непрекъснато намекваща ми, че изглеждам зле, почти не мога да си спомня. Тримата ми съквартиранти бяха принудени да напуснат университета поради слаб успех. През март, когато ледените блокове заплуваха по реката, бях започнал да се чувствам като последното от десетте негърчета в прочутия роман на Агата Кристи.

Тези два фактора: предизвикателството на зелената хартия и гробовната тишина (нарушавана само от ромоленето на ручейчето от разтопен сняг, което се спускаше по склона) бяха главната причина да се захвана с „Тъмната кула“. Имаше и трета причина, но все ми се струва, че без първите две този роман никога нямаше да бъде написан.