Читать «Стрелецът» онлайн - страница 4
Стивън Кинг
Браун кимна.
— Дойде, за да се нахрани, също като теб. Побъбрихме си…
Стрелецът се изправи, гарванът изграчи и отлетя на покрива.
— Какво ти каза? — нетърпеливо попита той.
Браун повдигна вежда.
— Не говорихме много. Приказвах предимно аз, което не е необичайно. — Замълча, чуваше се само воят на вятъра. — Той е магьосник, нали?
— Да.
Браун кимна замислено.
— Така си и мислех. А ти?
— Аз съм обикновен човек.
— Никога няма да го хванеш.
— Грешиш.
Спогледаха се, обзети от внезапна взаимна симпатия. Стрелецът посегна към кремъка си, но Браун го изпревари. Извади кибритена клечка и я запали от нокътя си.
Стрелецът поднесе цигарата си към пламъка и дръпна.
— Благодаря.
— Ще трябва да напълниш меховете си — заяви пустинникът и му обърна гръб. — Изворът е отзад, под стряхата. Ще приготвя вечерята.
Стрелецът пъргаво прескочи лехите с царевица и свърна зад къщурката. Водата извираше от дъното на кладенец, иззидан с камъни, да но би песъчливата земя да се срути. Докато слизаше по разнебитената стълба, мъжът се замисли, че този каменен зид е плод на двугодишен труд — мъкнеш, влачиш, зидаш. Водата бе бистра, но налягането бе слабо и напълването на меховете му отне доста време. Докато пълнеше втория, Золтан кацна на ръба на кладенеца и изграчи:
— Да го начукам на теб и на коня ти.
Стрелецът стреснато вдигна глава. Кладенецът бе дълбок около пет метра: нищо не пречеше на Браун да хвърли камък върху него, да му счупи главата и да го обере. Един луд или прокажен не би постъпил така, но той не бе нито едното, нито другото. Харесваше пустинника, затова прогони предателските мисли и продължи да налива вода. Да става каквото ще!
Когато слезе по стъпалата на къщурката (постройката бе вкопана в земята, за да улови и задържи нощния хлад), Браун обръщаше с дървена лопатка царевични кочани над жаравата на малък огън. Две нащърбени чинии бяха оставени на противоположните краища на сиво-кафявото одеяло. Водата за боба тъкмо завираше в гърнето, окачено над огъня.
— Ще ти платя и за водата.
Браун не продължи работата си и промърмори:
— Водата е дар Божи. А бобът е от Папа Док.
Стрелецът се изсмя и седна на пода; облегна гръб на грапавата стена, скръсти ръце и затвори очи. След малко усети миризмата на печена царевица. Сухите бобени зърна изтракаха като камъчета, когато Браун ги изсипа в гърнето. От покрива, по който Золтан се разхождаше, се разнасяше тихо
Преди две седмици, беше казал Браун, или най-много преди шест. Това нямаше значение. В Тул имаше календари и там бяха запомнили човека в черно заради стареца, отровен от дяволска трева, когото бе излекувал. Старец на трийсет и пет години. Ако Браун не грешеше, мъжът в черно вече се движеше по-бавно. Но след Тул се простираше пустинята, която бе същински ад.
Так-так-так.
— Дай ми крилете си, птицо. Ще ги разперя и топлият вятър ще ме понесе над пустинята.
