Читать «Зъл мрак, угаснали звезди» онлайн

Името ми е Уилфред Лийланд Джеймс, а това е моята изповед. През месец юни 1922 година убих съпругата си Арлет Кристина Уинтърс Джеймс и се отървах от трупа ѝ, като го хвърлих в един стар кладенец. Синът ми Хенри Фрийман Джеймс ми помогна да извърша това престъпление, макар че по това време беше едва на четиринайсет години и не носеше наказателна отговорност. Лично аз го подлъгах да го стори, защото в продължение на два месеца напълно съзнателно подхранвах страховете му и всячески потисках основателните му възражения. Сега искрено съжалявам за това — дори повече, отколкото за самото убийство, — и ви уверявам, че по-нататък ще узнаете защо.

Причината, поради която извърших това престъпление и сам се обрекох на вечни мъки, се дължеше на сто акра добра земя в Хемингфорд, щат Небраска.

Въпросният парцел бе завещан на жена ми от баща ѝ Джон Хенри Уинтърс. Искаше ми се да обединя тази земя с нашата ферма, която през 1922 година се простираше върху има-няма осемдесет акра, докато съпругата ми, която така и не можа да свикне с фермерството (и с това да бъде жена на фермер), държеше да продаде парцела на компанията „Фарингтън“ срещу суха пара. Когато я попитах действително ли иска да живее в непосредствена близост до вонящата фарингтънска кланица, тя ми отвърна, че спокойно бихме могли да продадем не само бащиния ѝ имот, но и нашата ферма, фермата, която от поколения насам се предава по наследство в рода ми от баща на син! После исках да разбера как ще я караме с пари в джобовете, но без земя, при което тя ми заяви, че нищо не ни възпира да се преселим в Омаха или даже в Сейнт Луис и да отворим магазин.

— Никога няма да живея в Омаха! — отсякох аз. — Градовете са за глупаците!

Забавно, нали — особено като се има предвид къде живея сега. Обаче няма да се задържа дълго тук — зная го със сигурност, както знам и кой издава звуците, които долавям от стените. Зная и къде ще се озова, след като земният ми живот приключи. Съмнявам се, че Адът може да е по-гаден от Омаха. А нищо чудно и преизподнята да е като Омаха, само че без прекрасната природа наоколо — нищо друго освен димяща, воняща на сяра пустош, из която бродят изгубените души като моята.

Скандалите за проклетите сто акра продължиха през зимата и цялата пролет на хиляда деветстотин двайсет и втора година. Хенри се оказа приклещен между двата враждуващи огъня, ала май повече го теглеше към моята страна; макар и външно да приличаше на майка си, любовта му към земята определено беше наследена от мен. Беше послушно момче и в характера му нямаше нито капчица от високомерието на майка му. Хенри не спираше да ѝ повтаря, че не иска да живее в Омаха — или някой друг подобен град, — и би тръгнал с нас само ако двамата с нея успеем да постигнем съгласие. Това обаче така и не се случи.

Замислих се дали да не се обърна към закона — бях сигурен, че всеки съд в страната ще подкрепи правото на мъжа в семейството да решава как и за какво да се използва земята. Ала нещо ме възпираше да го сторя. И това не беше страхът от хорската мълва, защото пет пари не давах за съседските сплетни; не, без съмнение обяснението беше друго. Вече я бях намразил, разбирате ли? Бях започнал да жадувам смъртта ѝ и именно там се коренеше причината да не пожелая да заведа дело.