Читать «Човекът, който карал дърветата да цъфтят» онлайн - страница 3

Ядът на стария сребролюбец, който узнал за новото чудо, бил безмерен. Той скочил, грабнал един панер, сложил в него малко пепел от печката си и тръгнал, като казал на жена си:

— Радвай се! Като се върна, ти ще бъдеш най-голямата богаташка в страната!

Отишъл на края на селото, покатерил се на едно дърво, което растяло край пътя, и зачакал принца да се върне от своята разходка. Когато зачул конски тропот, той се развикал с цяло гърло:

— Аз карам да цъфтят Сухите клони! Принцът рекъл:

— Виж ти, още един вълшебник!

И като се обърнал към него, казал:

— Щом като притежаваш тази сила, накарай това дърво да цъфне.

— Арамбоши, парамбоши, акадиномото — изрекъл сребролюбецът.

И като повтарял това заклинание, той пръскал пепелта по дървото.

Но този път нищо не станало. Той помислил, че не е хвърлил достатъчно пепел. Загребал с пълни шепи и я разпръснал във въздуха. И то така, че наместо да попада на клоните, влязла в очите, носа и устата на принца и на хората от неговата свита. Принцът, разбира се, много се разгневил и заповядал на войниците си да му доведат виновника.

Старият сребролюбец се хвърлил в краката на принца и се разплакал:

— Това е справедливо наказание за моята лошевина! Това е отмъщението на Сиро! Аз искам да се поправя. Няма да бъда вече алчен, скъперник и зъл. Накажи ме, принце, после ме остави да изкупя своите грешки. Милост, милост!

Принцът го смъмрал строго. Но после, трогнат от сълзите му, го пуснал да си върви, без да му наложи наказание.

Старият сребролюбец се разкаял и станал добър като своите съседи, които му простили всичкото зло, което им бил причинил.

Така завършва и чудната приказка за Сиро.