Читать «Лошият пор» онлайн - страница 2

— Добър ден, куме, искаш ли да ме придружиш от другата страна на планината? Една нимфа ми откри мястото на едно съкровище.

— Разбира се, и много ти благодаря, Зайо-байо.

— Ще вземем кошовете. Всеки ще стане стопанин на онова, което пренесе.

Разбира се, порът взел големия кош.

— Внимавай — рекъл заекът, — има смола по коша!

— На другите ги разправяй тия! — отвърнал порът. — Разбира се, ти искаш да вземеш този кош. А пък аз съм сигурен, че по него няма смола. И той бързо метнал големия кош на гърба си.

Почнали да се катерят по планината. Слънцето прежуряло. На заека му било леко с малкия кош и той напредвал, подскачайки весело. Порът се задъхвал под големия кош и със сетни сили следвал спътника си. На върха порът поискал да се разтовари. Но напразно! Кошът бил хубавичко залепнал за гърба му.

— Аз ти казвах! — се провикнал заекът.

И порът трябвало да млъкне. Но след малко застенал:

— Помогни ми, не мога повече!

Заекът хванал коша, дръпнал го силно и отървал пора от него. Няколко кичура останали залепени по коша.

— Ай, ай! — застенал порът. — Колко боли! Как гори!

— Почакай, ей сега ще те намажа с мехлем.

— Ох! Оле-ле! — завил пак клетникът. — Още повече гори!

— Но това е мехлемът, който ти употребяваш, когато лекуваш раните на другите!

И този път порът трябвало да замълчи и да преглътне сълзите си. Мехлемът наистина бил една от неговите измислици. Той го приготовлявал от пелинови клонки и си служел с него, за да устройва лоши шеги на другите животни. Веднъж наложил с него раната на една лисица. Какъв вой!.. И какъв смях! Но сега споменът за лисичия вой правел по-тежко страданието на пора.

— Хайде да вървим — простенал той.

— Добре — отвърнал заекът. — Ще се спуснем от планината и ще прехвърлим реката. Ти върви полека. Аз ще изтичам да намеря лодка.

Той припнал и за миг стигнал до брега на реката. Бобрите му помогнали да направи една лодка, грубичка, но здрава. После направил още една лодка, голяма и хубава на вид, но от кал и я облепил с пъстроцветни камъчета. Изглеждала великолепна!

Порът, съвсем изтормозен, най-сетне дошъл до брега, където заекът го чакал в малката лодка.

— Качвай се бързо — рекъл заекът.

— Не ща на тази ужасна лодка! — възпротивил се порът. — Ами онази; чия е тя? — добавил той, сочейки лодката от кал.

— Направих я за бобрите. Тя е тяхна.

— Тя е моя, искам я!

И порът стъпил с единия си крак в лодката.

— Внимавай! — викнал заекът. Но нямал време да продължи. Лодката била вече потънала и нейният лодкар паднал във водата.

— На помощ! На помощ! — викал клетият пор, който почнал да се дави.

— Ще бъдеш ли пак жесток, себелюбив, превзет? — запитал заекът.

— Не, не! На помощ!

Заекът го изтеглил от водата и продължили заедно пътя си на връщане. Порът, вече разкаян, съзрял една маймуна да се люлее на един клон, който се бил зачупил.