Читать «Цар Музарбий» онлайн

Цар Музарбий

Живял едно време цар Музарбий. Той имал само една дъщеря. Всяка вечер царят се изкачвал на една висока кула и викал оттам със страшен глас, за да изплаши змейовете, които обикаляли около царството му и заплашвали да нахлуят всеки момент в неговите владения и да изтребят поданиците му. Змейовете се страхували от Музарбий и като чували виковете му, не смеели да се доближат до неговите владения. Така пазел Музарбий царството си нощем, а през деня вземал лъка и стрелите си и щом забележел някъде змей, пронизвал главата му със стрелата и тя отлетявала като лукова главичка.

Музарбий имал жена, сърцето на която отдавна се топяло по най-големия и най-страшен дванайсетоглав змей Кремен.

Дошъл последният час на Музарбий и той умрял. Зарадвала се жена му, тъй като обичала дванайсетоглавия змей. Докато бил жив Музарбий, тя се страхувала от него и криела своята любов, но сега, колкото и да се мъчела, не могла да скрие радостта си от своята дъщеря. А тя забелязала радостта на майка си и й казала:

— Сполетя ни нещастие, умря баща ми. Какво ще правим сега самички? Ако не днес, то утре змейовете ще нахлуят и ще погубят всички ни. По-добре да отидем в планината и там да останем до края на живота си.

Не се харесало това на майката и тя отговорила:

— Аз съм вече стара и все едно ми е дали змей ще ме грабне, или смъртта ще ме отнесе. Ти, дъще, прави, каквото знаеш, но аз никъде не ще скрия вече старата си глава.

Дъщерята рекла:

— Не, и ти трябва да дойдеш. Облечи се и да тръгваме, инак още сега ще се убия пред тебе!

Изплашила се майката от тези думи. Облекли се те и отишли в планината. Взели със себе си каквото можели да носят — всичко друго оставили. Намерили една пещера в планината и там се заселили. Никой не знаел как и къде са изчезнали. Събиралите различни треви и корени, изсушавали ги на слънцето и с тях се хранели.

Минало така доста време. Една сутрин дъщерята отишла да търси корени. Докато я нямало, майката родила син, половината златен, половината сребърен. Взела тя детето и го сложила под един голям камък. Дошла си дъщерята и изведнъж забелязала, че се е случило нещо.

— Защо си така бледна! Кажи, инак веднага ще се убия!

— Че от какво ще съм бледна! Роди ми се грозно дете и го турих под един камък.

Спуснала се дъщерята, вдигнала камъка, грабнала детето и какво да види — то било наполовина златно, наполовина сребърно. От радост свят й се завил.

— Съдбата ни възнаграждава! — извикала тя.

А детето растяло за чудо и приказ! От ден на ден все по-хубаво и по-хубаво ставало. Лицето му греело като слънце, заслепявало очите. На три дена било като на три години — проходило. На десет-дванадесет дена тръгнало вече по лов. Вземе пръчка, хвърли я — нито една птица не пропуща, улучва ги, както си летят. Скоро момчето казало на сестра си:

— Направи ми нещо, да мога да стрелям!

Откъртила сестра му клонче, огънала го като лък, усукала тетива от косите си, обтегнала я на лъка и го дала на брат си. Почнало момчето да ходи на лов. Тръгне сутрин, върне се вечер натоварено с дивеч — и сестра си, и майка си храни. Всеки ден все по-надалеч и по-надалеч от пещерата отивало. Взело и да закъснява вечер.