Читать «Златната чаша» онлайн - страница 3

— Защо плачеш? Ако не съм ти драг, кажи, ще си отида!

— Не, синко. Ей в тоя храм, в златен ковчег, лежи мъртъв синът на нашия цар. Всяка нощ оставят по един човек да пази ковчега, но никой още не се е върнал жив. Днес е редът на моя единствен син и аз плача, защото няма да го видя вече.

— Не плачи, ще отида аз вместо него — казал Сиротинко, — само че кажи преди залез слънце да струпат пред вратите на храма триста тухли и ми дай да пия малко вино. Ти си легни и спи спокойно.

Отишъл той вечерта, тухлите били вече приготвени.

Влязъл в храма Сиротинко, наредил тухлите, повдигнал ковчега с покойника, сложил го върху тухлите, а сам седнал под купола, в нишата отдолу. Седи и чака.

Отгоре покойникът — отдолу Сиротинко.

Станало късно, хората вече заспали, свещите били угасени и в храма долетял един гълъб.

— Колко е свободно днес, никой не пази! — продумал гълъбът и се превърнал на такава девойка, че всичко наоколо грейнало от красотата й.

Изкачила се девойката при покойника, извадила два камшика, шибнала го с единия и момъкът оживял. На разсъмване девойката шибнала момъка с втория камшик и пак го умъртвила. Тогава Сиротинко изскочил и я сграбчил. Полетяла девойката нагоре и Сиротинко заедно с нея. Държи я той здраво, не я изпуска. Изплашила се девойката. „Загинах!“ — помислила си тя, хвърлила камшиците и отлетяла.

Зарадвал се Сиротинко, прибрал камшиците. Какво богатство!

Излязъл той от храма. Срещнала го бабичката и така се зарадвала, че — се хвърлила да целува краката му.

— Майко, дай ми да похапна — казал Сиротинко. — Целият съм вир вода от пот. Голяма борба беше. Иди кажи на царя, че мога да съживя неговия син.

Отишла бабичката при царя. Царят толкова се зарадвал, че чак краката му се подкосили от радост.

— Само го съживи. Каквото поискаш, ще ти дам. Ако щеш, цялото ми царство вземи. И аз сам ще ти служа — казал той на Сиротинко.

Отишли в храма.

Сиротинко ударил с камшика царския син и той оживял. Зарадвали се всички и го повели към двореца. И не прегръщат царския син, а Сиротинко. Всички му думат и го молят:

— Кажи, с какво да ти се отблагодарим?

Показал им Сиротинко чашата и ги попитал:

— Имате ли такава чаша? Дайте ми я.

— Не, нямаме такава чаша — отвърнали му те.

— Е, щом нямате, останете си със здраве — казал Сиротинко и си заминал.

Вървял, що вървял, стигнал в друго царство. Гледа — хората ходят голи, както ги майка родила. Почудил се Сиротинко:

— Какво става тук? Де се е чуло и видяло това?

Царят на тази страна му обяснил:

— Виждаш ли онова царство от другата страна на морето? Там дрехи, колкото щеш, просто няма къде да ги дянат, така си и изгниват, а у нас пък житото гние, спарва се.

— Защо не направите размяна и не си докарате дрехи?

— Всичко потъва в морето.

— Аз ще отида и ще ви докарам — отсякъл Сиротинко.

— Ако докараш, каквото поискаш, ще ти дадем — отвърнал царят. Натоварили кораби и отплавали.

Стои Сиротинко и гледа морето. Изведнъж от водата се показала ръка, а на нея — златна гривна. Ударил той ръката и от водата изплувала жена — за чудо и приказ! Всичко наоколо светнало. Сграбчил я здраво Сиротинко за ръката, държи я и не я пуска. Изплъзнала се тя все пак, оставила в ръката му само златната си гривна.