Читать «Часът на Бика» онлайн - страница 22

— Именно затова трябва да го развлечем. Изглежда, вие не знаете какво преживява той. Гриф Рифт загуби любимата си жена. Тя загина при разравянето на един древен склад на биологични отрови. Нашите прадеди са се запасили с тях в количество, достатъчно за отравяне на цялата планета. Мъдростта на хората от ЕСР спаси всички ни от ужасна катастрофа с цената на един-единствен живот. Но този живот беше най-скъпоценният за Рифт.

Чеди Даан пристъпи към услужливо отворилата се пред нея вратичка на асансьора. «Веранда» се наричаше пространството под купола около сфероида на пилотската кабина — то се използуваше като площадка за разходки и като гимнастическа зала. Там вече се носеха буйно и стремително Тивиса Хенако и Тор Лик.

Чеди Даан видя Рифт. Той беше се облегнал на перилата на галерията и гледаше втренчено сребристото огледало на басейна за гимнастика. Напълнен с обработен изотоп на талия, неотровен и нелетлив, той се използуваше за сложните упражнения в условията на нормално и повишено притегляне.

Чеди поведе инженера надолу. И навъсеният повелител на звездолета неволно се усмихна, гледайки отгоре надолу поруменялото лице на Чеди. Те танцуваха бавно и мълком. Чеди почувствува как напрегнатите движения на Гриф Рифт станаха по-свободни.

— Още няколко дена и те — Чеди кимна към астронавигаторите — ще получат всички данни. Тогава ще се заловите за работа вие. — Чеди въздъхна. — Казват, че нямало нищо по-страшно от влизането в нула-пространството. Може би…

— Аз ще ви намеря място в пилотската кабина. Там има едно малко кресло зад охладителя на индикатора на скоростите. Един социолог наистина трябва да види корените на вселената, безпощадна и убийствена за живота, който прелита през черните й дълбини като чайка в нощен ураган.

— И все пак прелита!

— Да, именно в това се състои най-голямата загадка на живота и неговата безсмисленост. Материята, пораждаща в самата себе си сили за собственото й разгадаване, натрупваща информация за самата себе си. Змия, захапала опашката си!

— Говорите като древен човек, който е живял тесногръдо, малко и без радостта на познанието.

— Всички ние, както и преди трийсет хиляди години, се оказваме тесногръди и малки, щом застанем лице срещу лице с безпощадността на света.

— Не вярвам в това. Сега ние много повече сме разтворени в хилядите духовно близки хора. Струва ми се, че нищо не е страшно, дори гибелта, безследното изчезване на такава малка капка като мен. Въпреки че… извинете, аз говоря само за себе си.

— Че аз не ви и почувствувах като учителка от втори цикъл. Но знаете ли колко страшна е думата «никога» и колко трудно е да се примириш с нея? Тя е непоносима и аз съм убеден, че винаги е било така! Откакто човекът е започнал да възкресява чрез паметта си миналото и да надниква с въображението си в бъдещето.

— А пък светът е изграден така, че това «никога» се повтаря през всеки миг от живота, то май е единственото неотвратимо повтарящо се. Може би истински е само оня човек, който е намерил в себе си сила да съчетае дълбокото чувство и това безпомощно «никога». По-рано, а и сега мнозина са се опитвали да премахнат това противоречие чрез борба с чувството. Щом ни чака «никога», щом любовта и приятелството са само процес, имащ неизбежен край, тогава клетвите за любов «до гроб» и «вечно» приятелство, на които толкова са държали нашите прадеди, са наивни и нереални. Следователно колкото повече студенина има в отношенията, толкова по-добре — това отговаря на действителната структура на света.