Читать «Мостът на трола» онлайн

Тери Пратчет

Тери Пратчет

Мостът на трола

Вятърът вееше от към планините, изпълвайки въздуха с финни ледени кристалчета. Беше твърде студено, за да вали сняг. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата в гората се пръскаха, когато сърцевината им замръзнеше.

В такова време, здравомислещите хора си седяха вкъщи пред огъня и си разказваха истории за герои.

Конят беше стар. И ездачът беше стар. Конят изглеждаше като скара за хляб в отесняла кожа; човекът изглеждаше така, като че ли единствената причина да не се саморазпадне беше, че не можеше да събере достатъчно енергия за това. Въпреки пронизващо студения вятър, той не носеше нищо, освен малка кожена препаска и мърляв бинт на едното коляно. Човекът извади от устата си наквасената останка от цигара и я угаси върху ръката си.

— Добре, — каза той — да го направим.

— Много ти е лесно да го кажеш — обади се конят — ами ако отново получиш световъртеж? Или гърбът ти се схване? Как смяташ, че ще се почувствам аз, ако ме изядат, само защото гърбът ти се е схванал в неподходящия момент?

— Няма да стане така. — каза човекът. Той приседна върху ледените камъни и дъхна на пръстите си. После извади от дисагите на коня един меч с острие като на лошо поддържан трион и възпроизведе няколко полу-въодушевени намушквания във въздуха.

— Все още съм в добрата стара форма — каза той. Потрепери и се облегна на едно дърво — Мога да се закълна, че този проклет меч става все по-тежък с всеки изминал ден.

— Отдавна трябваше да си го прибрал в килера. Да си си взел почивка. Така се прави на тоя етап от живота ти. Това твоето не е правялно.

Човекът страдалчески извъртя очи.

— Да й се не види и скапаната благотворителна разпродажба. Така става, като купуваш нещо, което преди това е принадлежало на магьосник. — обърна се той към студения вятър най-общо. — Погледнах му зъбите, огледах и копитата, обаче не ми и хрумна да се заслушам.

— А ти кой мислиш, че наддаваше срещу теб? — попита конят.

Коен Варваринът се подпираше на дървото. Не беше сигурен, че ще успее да се изправи отново.

— Сигурно си турил бая съкровище настрана — обади се отново конят. — Можем да се запилеем към Ръба. Как ти се струва? Приятно и топличко. Ще си намерим някое приятно и топличко местенце в близост до някой плаж, какво ще кажеш за това?

— Нямам съкровище. — отговори Коен. — Пропилях го. Пропих го. Раздадох го. Изпогубих го.

— Трябваше да спестиш малко за стари години.

— Никога не съм мислел, че ще доживея до стари години.

— Някой ден ще умреш. — каза конят. — Може и днеска да стане.

— Знам. Защо мислиш, че съм дошъл тук?

Конят се обърна и погледна към клисурата. Пътят там беше осеян с ями и напукан. Млади дръвчета бяха покарали между камъните. Гората беше плътно надвиснала и от двете му страни. Само няколко ярда по-нататък, никой нямаше да знае, че от там минава път. Изглежда, че и в момента никой не знаеше.

— Дошъл си тук за да умреш?

— Не. Но има едно нещо, което винаги съм искал да направя. Още от както бях момче.

— Е?

Коен отново се опита да се изправи. Сухожилията изпратиха болезнения си протест надолу по краката му.