Читать «Само за мъже» онлайн - страница 7

Жорж отваря вратата и понечва да прибере ключа, но се сеща и ми го подава. Прибирам го, без да съм сигурен трябва ли да благодаря. Проникваме в някакво тъмно антре, от което ме лъхва миризма на мухъл, на влажна мазилка и препарат за хлебарки.

— Усещаш ли? — пита водачът ми.

— Не ми е окапал носът.

Оказва се обаче, че усещаме различни неща.

— Баща ми някога търгуваше с розово масло — обяснява Жорж. — И тъй бе влюбен в миризмата му, че омирисваше цялата къща с розово масло. И виж, толкова години са минали, а още се носи дъх на рози.

Дъх на рози… Луд човек.

— Внимавай, тук няма крушка — мърмори бившият стопанин, като ме превежда през антрето.

— Тук също — добавя той, когато влизаме в някакъв все тъй тъмен, обаче далеч по-обширен чертог. — Нали са общи помещения, никой не се сеща да сложи крушка. Впрочем от кухнята идва достатъчно светлина.

През една отворена врата в дъното наистина прониква сноп усойна светлина, врязваща се като лъч на прожектор в полумрака на хола. Защото, както Жорж бърза да ми обясни, това е холът.

— Не е много уютно, обаче какво значение. Тук се минава и заминава. А в кухнята всеки си има отделен котлон. Моят, тоест твоят, е точно срещу вратата.

Стопанинът обаче смята за излишно да ме занимава с такива прозаични неща като кухнята и ме повежда към най-тъмния ъгъл на просторния хол, откъдето, ако не ме лъжат очите, започва някаква стълба.

— Оттук нагоре са твоите покои — осведомява ме Жорж. — Тая тъмница долу не те интересува.

— Щом казваш…

— Гледай да не се изтресеш по стълбата, плъзгаво е. Какво дърво, какъв лак… Толкова години са минали, а муха да кацне, ще се разцепи…

Не знам дали от лака, или от мръсотията, но стълбата наистина се оказва плъзгава. Изкатервам се все пак някак си в мрачината, като следвам Жорж то петите. Стигаме до сводеста вратичка. Жорж я отваря и не без известна тържественост ме въвежда в дълъг светъл коридор.

— Тук е друго, а?

— Така ли мислиш? — отвръщам колебливо, тъй като коридорът, както е задръстен от стара изпочупена мебел, не ме изпълва с благоговение.

— Какво има да мисля! — възклицава почти възмутено Жорж. — Ето ти терасата, изцяло на твое разположение, ето ти тоалетната, тоже на твое разположение, ето ти и банята, също на твое разположение.

При тия думи той разтваря една след друга вратите на горепосочените помещения, но още преди да съм надзърнал в тях, се насочва към последната врата, отваря и нея с царствен жест и обявява:

— А ето и стаята.

Влизам, донейде смутен от факта, че въпреки обедния час, в стаята сякаш се мръква. Не искам да кажа, че й липсва прозорец. Има си даже два, от тия същите, болничните, само че единият е почти задънен от калкана на съседната кооперация, а другият е за-тулен от гъстата листовина на орехово дърво.

— Малко е тъмнично…

— „Тъмничко“, глупости! А защо ти е да бъде светличко? За да пукнеш от жега? Виж каква хладина, какво спокойствие…