Читать «Само за мъже» онлайн - страница 12

— Най-важната ми бележка обаче е по същество.

И преминал ненадейно от сухия рецензентски тон към задушевната дружеска реч, запитва:

— Откъде ги изравяш всички тия типове бе, човек?

Въпросът е твърде директен, за да дам вид, че се отнася до шапката ми.

— Защо трябва да ги изравям? Наоколо ги има колкото щеш.

— Ами тъкмо защото ги има колкото щеш, не разбирам защо трябва да пълним с тях и книгите. Бездушни чиновници, корумпирани търговци, кариеристи на дребно, мошеници на дребно…

— На едро е трудно.

— … Зарязани строежи, разстроени семейства, квартални ежби, бъркотии, неразбории… За какво та е притрябвало всичко това?

Той явно недоумява. Аз — също. Така че седим известно време, като се гледаме с недоумение.

— Не ме разбирай криво. Не съм за лакировката, Но ако вземеш един мръсник, нека поне да е мръсник от калибър, с голям ръст, с голяма драма, да шокира, да възмути, да предизвика интерес. А твоите мошеници са едни такива дребни, сиви, неопределени… Гледаш го и се питаш: мошеник ли е, или не е мошеник. За какво са ти такива? Какво искаш да кажеш с тях?

Въпросът и този път явно не се отнася до шапката ми, която блести главно с отсъствието си.

— Какво искам да кажа… Де да знам… Сигурно същото, което някога казваше един покоен приятел. Ние най-често се издънваме в дребните неща. Не защото сме по-добри с големите, а защото големите се случват рядко. За големите сме сигурни, че ще бъдем на висота. При големите сме екстра. А додето ги чакаме, издънваме се в малките. Всекидневно и всекичасно. Дребен егоизъм, дребничко нехайство, мързел, злословие, нагаждачество — все на дребно, колкото да не е без хич.

— Е, хубаво де! И какво от това? Че ако ни погледнеш нас двамата, да не би да сме чак толкова образцови? И ние не мразим парите, нито жените, нито чашката… Пък и твоят покоен приятел, макар че не бива да говорим зле за покойниците, да не е бил случайно ангел?

— Ангел — не. Свестен тип беше, но ангел — не.

— Виждаш ли? Тогава за какво трябва да доказваме всеизвестното: че не сме ангели.

— Съвсем излишно, наистина — кимам примирено. Той ми хвърля бегъл поглед, колкото да провери не го ли будалкам. Не знам защо, но хората винаги мислят, че ги будалкам.

— Това е въпрос на разбиране, обаче аз лично не бих искал да приличам на някой пенсионер от кварталната организация, който, понеже е пенсионер и повече не може да прави провали и понеже е минал шейсетте и вече не го бива за любовник, и понеже го притиска черният дроб и вече се въздържа от гроздовата, ще се изтъпанчи да чете лекция за трудолюбието, нравствеността и въздържанието. Хората не обичат такива пенсионери, Антоне.

— Така ли звучи книгата ми?

— Е, ти не поучаваш… Само сервираш материал за поука.

— Разбрах. Ще го скъсам тоя ръкопис. Редакторът отново ми хвърли проверовъчен поглед.

— По-добре преработи го.

— Не виждам начина.

— Ще го видиш лесно, стига да махнеш тия увеличителни стъкла от очите си. Защо е това прекалено взиране в неприятните дреболии? Защо — тая дребнава придирчивост към околните? Издънвали сме се в дребните неща… Ами издънваме се — факт! И все пак вървим напред. Може да не крачим с кралимарковска стъпка, но пъплим някак си.