Читать «Денят не си личи по заранта» онлайн - страница 7

— Като човек — може би не чак толкова. Но като противник — положително.

Прекалено съм зает с порцията си, за да отговарям.

— Да, вие гледате да избягвате противника, Майкъл. Докато аз предпочитам да беседвам с един истински противник вместо с един фалшив приятел.

„Защото нямате истински приятели“ — понечвам да кажа, но се въздържам.

По-нататък вечерята би могла да мине в мълчание, защото, когато хората се хранят, не е прието да се бъбре прекалено. Но, първо, този човек не се храни, а като че се измъчва с яденето и, второ, той е от тези, дето пет пари не дават за туй, какво е прието и какво не е прието.

— В кой хотел сте отседнали? — пита между другото Сеймур.

— В никой. Преди малко пристигнах.

— Бих ви препоръчал „Черния козел“. Аз съм там.

— Близо ли е?

— На две крачки оттук.

Той предпазливо отпива от виното, сякаш за да провери вино ли са му сипали, или отрова.

— Предполагам, че пътувате за родината?

— Не, в обратна посока — отвръщам. — Отивам в Кьолн.

По-точно би било да се каже, че ида от Кьолн, обаче с хора като Сеймур човек никога не знае. Особено като вземе да те разпитва така, съвсем небрежно, сякаш убива времето.

— Хм, Кьолн… Изключителна катедрала. Предполагам, че ще я посетите.

— Защо трябва да я посещавам. На катедралите това им е хубавото, че се виждат и отдалече.

— И вие сте като мене — кима американецът. — Никакви културни интереси.

Оттук нататък разговорът деградира до къси фрази без значение и до все по-дълги мълчания. Дори силното двойно еспресо не е в състояние да внесе оживление. Имам чувството, че този човек на бързото отегчение отдавна се е отегчил от присъствието ми.

— Къде е колата ви? — пита Сеймур, когато най-сетне излизаме от Кюраско.

— Отвъд пешеходната зона. Тук паркирането е истински проблем.

— Тогава ще отидем пеша до хотела, няма и сто метра дотам.

Отсядането в хотела не отговаря на първоначалния ми план, обаче аз съм вече извън релсите на плана, в смътната област на импровизациите.

„Черния козел“ се оказва действително съвсем наблизо. Човекът на рецепцията, противно на надеждите ми, оповестява, че има свободна стая.

— Ще ми дадете ли паспорта си?

В тия големи хотели е така. Оставяш паспорта, а служителят сам попълва фиша, за да те освободи от писмената работа. Подавам документа и човекът, без даже да го погледне, го прибира в чекмеджето.

— Е, Майкъл, аз се оттеглям — промърморва вяло Сеймур. — В случай че не се видим утре заран, приятен път.

— На вас също — отвръщам. — Трябва да отида да докарам колата.

— Да, да, разбира се — избъбря американецът, сякаш казва „защо ме занимаваш с дреболиите си“.

Той кима леко, почти без да ме погледне, и се отправя към асансьора, докато аз поемам към изхода.

Случайна среща без значение или фатална злополука — това тепърва ще се изясни. Но ако е злополука, тя не трябва да се отрази на мюнхенската ми мисия. Може би разполагам с твърде малко време за свободни действия. А туй вече определя и характера на действията.

Излизам от хотела и тръгвам бавно по улицата, след като съм се уверил, че никой не ме следва. Сетне свивам в първата пресечка и известно време наблюдавам иззад ъгъла входа на „Черния козел“. Наистина никой.