Читать «Умирай само в краен случай» онлайн - страница 8

* * *

Погледът ми, погаснал не толкова от изпитото уиски, колкото от безсънната нощ, апатично е спрял върху младата жена, вдигнала високо поли, за да ми покаже краката си в дълги мрежести чорапи. Жената е нарисувана с ярки бои и се мъдри върху окачения на стената афиш с пояснителен надпис: Ремън ревю бар.

В тоя утринен час малкото заведение е още тихо и пусто, без воя на автоматичния грамофон и без изправените до тезгяха мъже, наливащи се с гинес — тая отвратителна черна бира, миришеща на прегоряла захар и представляваща най-голямото лакомство за средния англичанин.

Заведението е на самия ъгъл на улицата, която не знам защо от известно време насам привлича вниманието ми, и ние сме били тук още вчера, но съвсем за малко, колкото да обърнем по две чаши, преди да продължим към следващите кръчмарски етапи на гуляя.

Подир часа на заранната закуска двамата келнери са заети да разчистват бакърения бар, додето шефът се занимава със сметките си зад автоматичната каса. Трима души, разположени край маса до витрината, разделят вниманието си между чашите гинес и пресните броеве на Дейли мирър. А в насрещния ъгъл аз стоя омърлушен пред чашата уиски като всеки пияница, намиращ се в депресивния етап на запоя.

Взирам се безсмислено в ярката нарисувана жена насреща, когато до мене застава живата. Не по-малко ярка. И не по-малко нарисувана. Без да се пести пудрата и червилото.

— Скучае ли голямото ми момче? — запитва тя с глас, който подир часовете на съня явно се нуждае от леко смазване.

— Съвсем не — поклащам апатично глава. — Забавлява се.

— С уиски?

— И сода — бързам да добавя, за да придам по-порядъчен вид на забавлението си.

— Оригинална идея — признава дамата. — Макар и малко преждевременна, ако мога да вярвам на часовника си.

При тия думи тя се разполага непринудено до мене и извиква на келнера със същия този изискващ смазване глас:

— Дейви, един скоч, момчето ми!

И едва подир туй се сеща да ме запита:

— За ваша сметка, нали?

— Нека не обсъждаме тия прозаични подробности — промърморвам великодушно.

Великодушният тон естествено не се изплъзва от вниманието на жената, която, възползувана от него, обръща за по-малко от час още три скоча, като запълва паузите между тях с въпросите на взаимното опознаване.

— Мисля, че съм ви виждала вече — подхвърля тя, като ми отправя предразполагаща усмивка с голямата си начервена уста.

— Не е изключено — отвръщам, като се взирам унило в чашата си.

— Да, да, видях ви вчера в Златния лъв… сега се сещам. Бяхте, мисля, с някакви моряци и вдигахте ужасен шум.

— Не е изключено — повтарям и отпивам от скоча. — Какъв смисъл да пиеш, ако не вдигаш шум.

— Вие сте моряк или нещо подобно, нали?

— Да, нещо подобно.

— И от каква националност?