Читать «Умирай само в краен случай» онлайн - страница 68

В съседната стая, както съм и очаквал, намирам Борислав.

— Дали няма да разбере, че сме я упоили — питам след обичайните поздрави и потупвания по гърба.

— Нищо няма да разбере — успокоява ме приятелят ми. — Това не са ония някогашните сънотворни, дето на другия ден си като пиян.

— Е, какво? Ти май че още не пушиш? — запитвам, като установявам, че пепелникът на масата е чист.

— Абе… само когато ме почерпят — измърморва Борислав. — Надявам се, че не си забравил цигарите оттатък.

Запушваме прочее и тутакси минаваме към дневния ред. Разказвам накъсо докъде съм стигнал в проучванията и каква е мисията ми тук.

— Тежка е твоята, Емиле — произнася приятелят ми. — Но какво да се прави, когато аз се провалих…

— Остави това — отвръщам. — Дали ще си ти или ще съм аз…

— Все пак тоя път беше мой ред да мина през стъргата.

Той е явно съкрушен, че е прехвърлил на мене неприятната мисия да минавам през стъргата и не се съмнявам, че е готов тутакси да ме отмени, но в нашия занаят тия неща не стават нито по ред, нито по желание.

— Остави това — повтарям. — Дай да обмислим предстоящето.

— Ти какво предлагаш?

— Предлагам да не я приспиваме всяка вечер.

— Не вярвам да се наложи да повтаряме номера. Ще ти пратим на плажа Боян.

— Боян вече се яви в ресторанта.

— Само за миг, додето тя танцуваше.

— Няма значение, не бива да рискуваме.

— Можем да ти пратим лейтенанта.

— Това ще е отлично. Лейтенантът е момче на място. Утре ще пусна картичките. Значи, нека се яви още в други ден.

— Чрез него ще получиш инструкциите на генерала — уточнява Борислав.

После се пресяга за кутията „Кент“ и добавя:

— А сега сядай, братко, и пиши!

Това най го мразя: да пиша. Обаче няма как. Нашият занаят не минава без писмена работа. Пиша, прочее, чак додето ръката ми съвсем изтръпва, после събирам листата и ги поставям в плика.

— И какво, според тебе? — пита Борислав, като прибира плика. — Това само контрабандна история ли е?

— Откъде да знам? Засега се очертава само като контрабандна, обаче не е изключено да излезе и друго.

— Да, но какво?

— Откъде да знам.

Побъбряме още малко на тая тема, додето забелязвам, че небето навън е започнало да светлее. Значи, наистина много съм писал. Или дотам съм се отучил, че съм почнал да я върша съвсем бавно тая писмена работа.

— Е, хайде — казвам. — Боя се, че скоро няма да се видим, Бориславе.

— Важното е да се видим, пък скоро или не… Отваряй си очите, Емиле…

Той се готви да добави още нещо, но вероятно съобразява, че то е тъй излишно, както и това „отваряй си очите“, затуй произнася само:

— Докладът ти още утре заран ще бъде на бюрото на генерала.

* * *

Заварвам Линда да спи все тъй непробудно. Да спи, свила се от студ, понеже е свалила жакетчето, а не е използувала завивката и няма начин да я използува, както е легнала отгоре й.

„Заслужаваш да те оставя хубавичко да настинеш“, казвам на ума си. Но понеже сме отзивчиви хора, събувам обувките й, смъквам ципа на полата, а сетне — и самата пола, издърпвам подир не малко усилия чаршафосаното одеяло и загръщам жената.