Читать «Умирай само в краен случай» онлайн - страница 59

Не, това не беше горила и нямаше нищо общо с вида на горилите. Изглеждаше по-скоро фин и деликатен в жестовете си, като златар или цигулар, изобщо като човек, свикнал да борави не с голи ръце, а с тънки инструменти. Макар че неговият обичаен инструмент едва ли изискваше особен финес, ако не броим точното око. Що се отнася до самия този инструмент, предполагам, че го носеше в специалния вътрешен джоб до лявата мишница и може би именно за да не изпъква твърде, дори през топлите дни рядко се разделяше с черния си поплинен шлифер.

Изобщо един черен човек. И една тъмна личност. Тъй тъмна, че колкото повече мисля за нея, толкова повече ми притъмнява пред очите. Додето заспивам съвсем.

* * *

През следващите дни шефът наново ме извиква два-три пъти за уточняване на отделни въпроси по бъдещата операция. А после пак ме забравя. Вероятно изчаква Ларкин да направи проверките си.

Допускам, че заедно с паспорта съм получил и негласното разрешение да прескачам отвъд границите на Дрейк-стрийт, защото когато почвам да го правя, никой не възразява. Дали съм следен по-отдалече или рижият вече е решил, че ме е хванал достатъчно здраво, но най-после добивам възможност да изляза на чист въздух. Доколкото в Сохо изобщо може да става дума за чист въздух.

Сохо — един по-малък град между другите по-малки градове в този огромен град Лондон. Лабиринт от улици като Дрейк-стрийт, понякога по-пъстри, а понякога по-унили от нея. Върволица от ресторанти — френски, испански, италиански, гръцки, китайски и дори английски, барове и клубове за еротични зрелища, скъпи заведения за изискана публика и мръсни дупки за пияници и наркомани.

Сохо — с тълпите пришълци в обедните и вечерни часове и с причакващите ги туземци, караулещи по тротоара проститутки с чанти под мишница и цигари в уста, кресливи портиери на кабарета, хомосексуалисти в предизвикателни облекла, дребни търговци на марихуана и порнографски сувенири, улични фотографи и сутеньори.

Сохо. Подир лукса на Парк-Лейн и Бонд-стрийт, подир импозантните фасади на Риджън стрийт и Оксфорд стрийт, подир простора на площада пред Бъкингамския дворец и на Трафалгар скуер, този квартал ще ви се стори тесен, мрачен и душен. Но след като седмици наред съм бил затворен в усойния улей на Дрейк-стрийт, аз не съм толкова взискателен. Изобщо преживявам щастието на човека, който след като дълги часове е седял залостен в асансьора между два етажа, най-после има възможност да си поеме дъх в непроветреното стълбище.

Използувам прочее възможността да пия кафето си веднаж в тоя, а друг път в оня бар, да оглеждам, застанал на някой ъгъл, върволицата минувачи или да зяпам по витрините и да чета малките обяви на дами, предлагащи се за голи модели, и на господа, търсещи такива.

Понякога, особено вечер, понеже вечерите са най-тягостни и най-дълги, стигам до ъгъла на Пикадили съркъс и спирам да погледам оня другия свят, който ми е запретен. Големите неонови букви по фасадите следват обичайната си игра, започната още в дневните часове. Имената на напитки и дъвки угасват и светват, за да угаснат и светнат отново в синьо, червено и златно, доказвайки настойчиво и неуморно, че тая прозаична работа, търговията, също си има своята поетична страна.