Читать «Умирай само в краен случай» онлайн - страница 30

Наблюдавам известно време хубавеца с риск да обидя разположената на дивана хубавица и възползуван от обстоятелството, че в момента цялото му внимание е съсредоточено върху реакциите на шефа.

— Това какво е? — мърмори Дрейк, като сочи нещо с късите си пълни пръсти.

— Възнаграждението за нашия човек… — обяснява сервилно Райт.

— Че кой му е определял такова възнаграждение?

— Ами този път не е съгласен за по-малко… Два тона пратки от Дания са задържани в митницата… Наложило се е да плати по-солидно, за да ги освободи…

— И ти му вярваш? — изръмжава шефът. — Че той нарочно е скроил тоя провал в митницата, за да ни оскубе по-здраво.

— Като сме му в ръцете…

— Ще видим кой на кого е в ръцете — промърморва Дрейк и минава нататък.

Аз на свой ред минавам нататък, в смисъл че отмествам очи от бюрото към дивана между двата прозореца. Пътем казано, двата прозореца в тоя кабинет са винаги плътно затулени от кадифените маслинено-зелени завеси и помещението е осветено от златистата светлина на два кристални полилея. Хубавицата, разположена в грациозна поза на дивана, е облечена като естрадна певица, от тия, слънчасалите — яркочервен ансамбъл от туника и панталони, широки като поли, всичко това поръсено за още по-голям ефект с някакъв златен прах и гарнирано със златни ширити. Що се отнася до физиката и по-точно до лицето, което единствено е налице — тъй като всичко останало е скрито зад пурпура и златните песъчинки, то е наистина ослепително, почти като козметична реклама или като киноплакат от епохата на божествената Гарбо.

Нямам представа какви са точно функциите на дамата в предприятието на Дрейк, но тя ми прилича на една от тия, луксозните пантери, дето показват в ревютата последните модели на висшата мода, освен ако не смъкват същите тия модели пред очите на кабаретната публика. С две думи, едно от тия грациозни същества, в които всичко е фалш, като се почне от безмълвния език на очите и се свърши с красноречивите жестове на ръцете. И нищо чудно, че когато, прибрала се в къщи, дамата окачва в гардероба алената туника, тя може би поставя на закачалката и грацията си и дори си казва: „Уф, писна ми от грация“, и възприема обичайното си държане на перачка. Допускам даже, че прави същото и с недостъпния си вид, защото жените, които са били или все още са крайно достъпни, нерядко си въобразяват, че една фасада на непроницаемост ще повиши добавъчно цената им.

Разбира се, не е изключено и другото, а именно че прекалено строгата ми оценка е резултат на накърнено самолюбие. Алената красавица наистина се държи тъй, сякаш изобщо не забелязва присъствието ми, като за сметка на това с подчертано любопитство съзерцава папиросата си, кацнала на края на дълго цигаре, а понякога удостоява с внимание и върха на червената си обувка — тая на преметнатия крак, тъй като другата е дълбоко скрита в диплите на копринения крачол.