Читать «Умирай само в краен случай» онлайн - страница 26

Прочее избръсвам се в понеделник заранта като порядъчен служител в началото на работната седмица, обличам снежнобяла риза, поставям дискретна вратовръзка на едри сиво-бели цветя, наконтвам се в един от новите костюми и изгрявам върху опушения фон на Дрейк-стрийт, готов за трудови подвизи.

Първата ми задача е, разбира се, да се подкрепя с малка закуска и с две горещи кафета в заведението на ъгъла, под разголените крака на хубавицата от Ремън ревю бар и преди на шефа да му е скимнало да ме повика. Шефът обаче изобщо е забравил за съществуването ми, защото макар да кисна в кафенето до десет, никой не показва, че има нужда от мене. Тогава се сещам, че са ми възложили и известни инспекционни задачи и по-специално наблюдението на комарджийския вертеп в другия край на улицата. Поемам бавно натам, минавам край витрините на книжарниците за специална литература и край фасадите на клубовете за стриптийз и влизам във въпросното заведение. Въпреки сравнително ранния час, тук е вече достатъчно оживено. Край масите са насядали мъже с карти в ръце и цигари в уста, а наредените до стената игрални автомати дрънчат с пълна сила. Упътвам се към човека по жилетка, застанал зад касата, и оповестявам скромно:

— Аз съм секретарят на мистър Дрейк.

— Мистър Питър?

— Именно. Да имате нужда от мене?

— Съвсем не — отвръща мъжът. — Но може би вие имате нужда от нас?

— Наистина. Бих пил едно кафе — признавам.

Кафето прочее ми е сервирано на малка масичка до витрината, гледаща към скуера. Един отморяващ пейзаж с бледата зеленина на кварталната градина, водеща ме едва сега до откритието, че дърветата са се вече разлистили.

Очевидно всички по Дрейк-стрийт са напълно в течение на появата ми, но никой няма особена нужда от мене. И ако все още се съмнявам, че инспекционните ми функции са нещо съвсем въображаемо, то следобедната ми обиколка из клубовете е достатъчна, за да ми отвори очите за истината. Програмата на тия порядъчни заведения с оглед на по-големия оборот започва още от три часа и още от три часа пред украсените с предизвикателни снимки входове застават портиерите или по-точно навлеците, защото тия млади хора ловят за ръката и ревера всеки случаен минувач и крещят в ухото му обещания за нечуван плътски разгул срещу смешно ниската такса от две лири и в случай на колебание го съпровождат чак до следващото заведение, където нещастникът бива поет и от следващия навлек, така че необходимо е наистина голямо твърдоглавие, за да изминеш Дрейк-стрийт от край до край, без да бъдеш въвлечен в един от тия три зимника, изпълнени с червен полумрак, стонове на тромпети и сервитьорки с голи крака.

Във всеки един от клубовете бивам допускан без формалности и във всеки един от тях ме наричат „мистър Питър“, ала очевидно никой няма нужда от мене и хората са убедени, че съм се отбил просто да позяпам програмата. И ако това донейде ги учудва, то е само защото програмата и в трите заведения е тъй калпава, че едва ли някой друг освен туриста-хаплю би си дал труд да я зяпа.