Читать «Умирай само в краен случай» онлайн - страница 13

Тия двамата нямат вид на болничари. Нещо повече, от моята долна гледна точка видът им е доста застрашителен. Твърде различни по ръст, те са еднакво плещести, с еднакво ниски чела и еднакво изпъкнали челюсти, а двата чифта малки тъмни очи ме гледат с едно и също хладно любопитство.

— Май че най-после изплува от ваксата — установява по-високият, забелязал, че давам признаци на живот.

— В такъв случай време е да го вдигнем, Ал — обажда се по-дребният. — Иначе много ще затлъстее.

— Нека тлъстее, Боб! — промърморва великодушно високият. — Колкото и да тлъстее, все още ще му остане време да отслабне.

— Не, с тоя режим наистина прекалено ще го разглезим — възразява дребният.

Те спорят още известно време по въпроса дали да ме вдигнат или да ме оставят да дебелея, но аз чувам гласовете им все по-слаби и по-слаби, додето наново потъвам в забравата и мрака, или както тук се изразяват, във ваксата.

Когато повторно се опомням, откривам, че пак е ден, макар че нямам понятие дали е същият ден или следният. По-вероятно е да е следният, понеже вече мога да отварям и двете си очи, а болките са почнали да заглъхват. Помещението е пусто и това е добавъчна причина, за да бъда доволен. До пружината на пода виждам бутилка мляко, с част от което засищам едновременно и глада, и жаждата. Сетне с машиналния жест на пушача посягам към джоба на захвърленото до възглавницата сако и чак тогава се сещам за най-неприятната подробност — не липсата на цигарите, а липсата на паспорта.

„Ние тук имаме посолство“, бях казал не без известна гордост на оная измамница. Съвършено вярно. Само че за мене посолството не съществува. Длъжен съм да се оправям сам — колкото мога, както мога и додето мога. А в случай на катастрофа и на смъртна опасност разполагам с един-едничък път за измъкване. Стига да мога, разбира се, да се добера до него в съдбоносния миг.

И какво, ако мога да се добера? Ще се върна и ще кажа: Капитулирах. Теглиха ми един бой и капитулирах. Задигнаха ми паспорта и капитулирах.

Вратата на килера, който ми служи за болнично помещение, остро изскърцва. На прага застава големият Ал:

— А вие сте благоволили да отворите очички? В такъв случай, сър, благоволете и да станете. Ако държите на хигиената, можете да си наплискате лицето на мивката в коридора. И побързайте. Шефът ви чака.

Опитвам да се вдигна и за своя изненада сполучвам, макар и не без мъка. Това е един първи малък успех. Коридорът е доста тъмен, едва осветен от мъждива крушка, но над мивката е окачено пукнато огледало и тоя ненадеен лукс ми дава възможност да се полюбувам на физиономията си. Важното е, че все пак съумявам да отгатна самоличността си, и туй е един втори успех, особено когато нямаш в джоба си паспорт за съпоставка. Разпознавам се най-вече по носа, който по някакво чудо е останал почти непокътнат, при все че обикновено е най-уязвимото място. Останалите части са покрити с ожулени места и подпухнали синини. Тежки органически повреди обаче липсват.