Читать «Тайфуни с нежни имена» онлайн - страница 32
Богомил Райнов
— Съжалявам, че ви нанесох такива удари — промърморва немкинята, когато накрая уреждаме сметките си. — Нещастието ми е, че не винаги успявам да измеря ударите си.
— Не се извинявайте. Доволен съм, че ви доставих една макар и съвсем малка наслада — отвръщам галантно.
— Предлагам реваншът, който ви дължим, да се състои в най-близки дни у дома — заявява Бентън на прощаване.
— Няма да пропуснем да се възползуваме от поканата — подхвърля заканително Розмари.
Подир което се налага да докосна кадифената длан на американеца и да изтърпя енергичното ръкостискане на немкинята.
— Вие сте невъзможен, Пиер! — заявява наемателката ми, след като оставаме сами.
— Лошо ли играх?
— Не. Аз играх лошо. Но вие сте съвършено безчувствен. Създавате ми просто комплекс за малоценност с моите страсти.
— Толкова ли сте пламенна като натура?
— Имам предвид играта.
— Е, щом е само играта…
Тя може би чака нещо. Или може би аз чакам. Или и двамата чакаме. Но, както винаги, когато и двамата чакат нещо, не става нищо. Така че малко по-късно се чувам да казвам:
— Ралф също не изглежда прекалено експанзивен.
— Ралф е тиха вода — отвръща Розмари.
И се запътва към спалнята си.
* * *
Неделният ден минава без разговори, тъй като всеки го прекарва в стаята си, ако не броим съвместния обед с обилните останки от студения бюфет. Привечер слизам в хола, за да заваря наемателката си полуизлегната на дивана над някаква книга с репродукции. Ако съдя по едрите цветни парцали, заместващи изображенията, това трябва да са репродукции на импресионистите.
— Вече няма „Черно досие“ — предупреждава Розмари. — Финалният епизод мина снощи тъкмо когато Флора ви измъкваше последните франкове.
— Значи заменил съм едно напрежение с друго напрежение — забелязвам философски.
Сетне, като се обтягам по привичка в креслото пред загасения телевизор, добавям:
— Но вие, изглежда, свиквате с летаргията на квартала. Излежавате се цял ден, разглеждате си картинки…
— Не разглеждам картинки, а се образовам — поправя ме тя. — Нима не можете да направите разлика между човека, който се храни, и онзи, който дъвче дъвка. Тези тук наоколо не се хранят, а дъвчат дъвка, не използуват времето, а го убиват.
Мисълта за времето насочва погледа й към прозореца, зад който в здрача бавно кръжат синкавите снежинки на първия сняг.
— Какво време! И на всичко отгоре утре рано трябва да ходя в Женева. И на всичко отгоре моторът на колата ми нещо не е в ред.
— Защо трябва да ходите точно утре в Женева?
— Защото баща ми ме вика.
— Ще вземете влака…
— Очаквах да чуя: „Ще ви закарам“.
— Скъпа Розмари, може би е непредпазливо да издавам по такъв начин слабостта си, но за вас съм готов дори на тази жертва.
— Браво, Пиер, напредвате! — усмихва се окуражително жената. — Искам да кажа: в лицемерието.
— Каква неблагодарност!
— Обзалагам се, че вие също имате някаква работа в Женева.
От тази жена не можеш нищо да скриеш. Освен естеството на работата. Която, искрено казано, засега не е съвсем ясна и на самия мене.