Читать «Тайфуни с нежни имена» онлайн - страница 3

— Не видяхте ли шофьора на ситроена? — пита с недоверчив служебен глас полицаят, увенчан с бяла каска на мотоциклетист.

— Е, как ще го видя? — отвръща един младеж с черни рошави бакенбарди, който вероятно е най-прекият свидетел на злополуката. — Когато пристигнах, ситроенът беше празен, разбирате ли?

— Но това си е живо убийство! — възклицава някаква възрастна дама. — Да го блъсне така нахално…

— Убийство или самоубийство, ти не се меси! — мърмори съпругът на дамата, като я дърпа към редицата на колите. — За тая работа има полиция.

Полицията наистина е налице, тъй че нещата тръгват с обичайния си ход и мястото на злополуката бива оградено, а колоната на струпаните коли бива отклонена встрани и аз, вече зад волана на волвото, минавам по реда си край двата сплескани един в друг автомобила и поемам към Лозана.

Паркирам пред гарата и влизам в бара на хотел „Терминюс“. Поръчвам си машинално и лекомислено един стек, без да съобразя, че в момента съм напълно лишен от дарбата да се храня. В тоя миг Белев навярно е в агония, ако не се е озовал вече отвъд агонията. И целият тъй грижливо обмислен вариант на операцията е изцяло и окончателно провален.

Професионално погледнато, тъкмо към това, последното, трябва да бъде насочено вниманието ми в момента. Но за разлика от моя покоен приятел Любо аз никога не свикнах да гледам на нещата само професионално погледнато. И колкото да се старая да почна от главното и да свърша най-първо с главното, мисълта ми непрестанно се отплесва към оня човек, проснат на носилката, с карираната си риза и обляното в кръв лице.

Уреждам сметката, като оставям обилно гарнираната порция почти недокосната.

— Не ви ли хареса стекът? — пита съчувствено келнерът. — Може би не го обичате толкова кървав?

— Напротив, обичам го съвсем кървав — отвръщам. — Но имам отвратителен зъбобол.

Съвсем кървав… Пресичам улицата и влизам в хола на гарата. Настанявам се в една кабина и почвам да ровя указателя. Трябва да е в Общинската болница. Набирам номера и формулирам въпроса.

— Да, вярно е… Тази вечер са го докарали — осведомява ме подир къса пауза гласът на дежурния.

— Не бих ли могъл да го видя?

— В този час? Напълно изключено — чува се отговорът, който съм и очаквал.

— Но кажете ми поне какво е състоянието му. Не мога да прекарам цяла нощ в неизвестност.

— Един момент…

Моментът се оказва толкова дълъг, та изпитвам съмнението, че връзката е прекъсната. Най-сетне служебният глас наново прозвучава:

— Излишно е да се тревожите: животът му е вън от опасност.

— Но кажете ми по-конкретно…

В този момент обаче, изглежда, насрещната слушалка бива поета от друга ръка, защото тембърът на гласа се променя и интонацията добива лек полицейски нюанс: