Читать «Тайфуни с нежни имена» онлайн - страница 17

Като споменавам за рискове, нямам предвид вероятността аз да платя сметката, понеже това не бе никакъв риск, а желязна неизбежност. Не съм и дотам дребнав да намеквам, че съдружникът се радваше на голям апетит, поради което и сметката бе голяма. Въпросът е, че както вече споменах, Бенато бе малко непохватен, така че движението с него из широкия свят беше доста обременително.

Италианецът бе твърде късоглед, което успяваше донейде да уравновеси посредством очилата в дебели рогови рамки. Но понеже за разсеяността още не са измислени очила, той непрестанно се блъскаше ту в един, ту в друг пешеходец, застъпваше крачещия пред него гражданин или улавяше подръка някой непознат, въобразявайки си, че това съм аз, неговият съдружник. Движението му по улицата вероятно би предизвиквало немалко ругатни, а понякога и епизодични плесници, ако не бе това негово невинно бебешко лице и маниерът му да ви се усмихва някак виновно, а също и любезните му „извинете, извинете“, които сипеше наоколо си и които обезоръжаваха потърпевшите.

Веднаж, когато ненадейно се сети, че е останал без цигари, и се запъти към магазинчето за тютюн, едва успях да го спра в последния миг, преди да бе проникнал в дюкяна направо през витрината. Друг път, навярно подтикван от глада, щеше да повтори номера с далеч по-огромната и дебела витрина на ресторанта.

— Такава голяма витрина още не ми се е случвало да счупвам — призна той, след като навреме го улових. — Минавал съм през някои по-малки, но през такава голяма — никога.

Имах чувството, че мълчаливо ме укорява, задето съм му попречил да завоюва един скромен рекорд в пробиването на витрини с гола глава.

Събитията в самия ресторант се развиваха в аналогична насока, тъй че от предпазливост винаги сядахме в ъгъла, дето сервираше Феличе, който в качеството си на сънародник бе принуден безропотно да понася малките странности на Бенато.

— Е, драги, какво ще ни препоръчаш? — запитваше приятелски Джовани, като разтваряше картата с менюто и обтягаше непринудено крака под масата, при което краката му безпогрешно се озоваваха в маншетите на моя панталон.

— Имаме великолепен пушен сомон… — подсказваше келнерът, готов от служебна добросъвестност да предложи най-скъпото.

— Пушен сомон… това наистина е идея… — мърмореше Бенато, като мърдаше нозе, усетил, че те са се омотали в нещо там, отдолу. — Въпросът е какво ще ни предложиш след сомона…

Най-сетне подир продължително събеседване менюто биваше определено заедно с придружаващото го питие и Феличе се отдалечаваше по посока на кухнята.

— Какви чудесни цветя — възклицаваше Бенато, като протягаше ръка към кристалната вазичка с едри карамфили.

В подобни случаи аз инстинктивно се поотдръпвах от масата, макар че вазичката не винаги се катурваше. Имаше и такива случаи, когато не се катурваше. Съдружникът измъкваше един карамфил, помирисваше го предпазливо и добавяше:

— Но на тоя свят, скъпи приятелю, дори и красотата е измамна. Навярно сте чували за ония страшни орхидеи, чийто аромат действува като смъртоносна отрова…