Читать «Няма нищо по-хубаво от лошото време» онлайн - страница 2

— Господин Тоци не е в къщи — прекъсна ме слугата, като ми хвърли бегъл преценяващ поглед.

— Имам среща с него — пуснах в ход втората приготвена фраза.

Слугата вместо отговор отново огледа външността ми.

Външността ми, пътем казано, не беше блестяща. Не че имах съвсем неприличен вид, но костюмът ми бе доста измачкан и яката на бялата ми риза вероятно не бе твърде бяла. Господин Тоци, както личеше от надписа на табелката, бе адвокат, така че слугата очевидно ме вземаше за джебчия, дошъл да търси домакина по някакъв дребен и главоболен процес.

— Имам среща с господин Тоци — настоях.

— Невъзможно — отвърна сухо прислужникът. — Господинът е днес на дело в съда. Невъзможно е да ви е дал среща.

Господарската самоувереност на тоя слуга е просто вбесяваща, но аз мога да бъда търпелив, ако това се налага. Затова само попитах:

— Кога смятате, че ще се върне?

— Не мога да знам — измърмори все тъй сухо прислужникът и затвори прясно лакираната врата под носа ми.

Така че не ми оставаше нищо друго, освен да се настаня върху верандата на отсрещното кафене, да си поръчам нещо за пиене и да започна очакването. Ако господин Тоци наистина бе отишъл в съда, той щеше по някое време да се върне. Ако пък въпреки твърдението на слугата си беше в къщи, трябваше някога да излезе.

За всеки случай към десет часа реших да повторя операцията. Този път прислужникът едва се подаде от вратата и без да дочака репликата ми, промърмори:

— Не, господин Тоци още не се е върнал.

След което повторно затвори под носа ми.

И тъй, седя и чакам. Нямам възможност дори и да проуча подробно картата на града, купена още на гарата, защото трябва да наблюдавам масленозелената врата. Трябва просто изцяло да се посветя на изкуството да не върша нищо, съвсем нищо, дори да не си ям нервите и да не мисля по това, че днес е понеделник и че един пропуснат понеделник може да обърка сума неща.

Понякога край съседните маси сядат хора, изпиват по едно кафе, после си отиват. А после идват други. Моето кафе вероятно е съвсем изстинало. При това то е вече трето поред, затуй си поръчвам чаша мартини, като се старая да следя между главите на минувачите тъмния правоъгълник на отсрещния вход. Или ще влезе, или ще излезе. Въпросът е — кога? Да, кога най-после? — това е въпросът.

Широката гъба на чадъра със синята си здрачевина ме предпазва от парещото слънце. Но зноят извира не само от небето, а и от стените на съседните сгради, от каменната настилка на площадчето, от топлата кално-зелена вода. Зноят заедно с мириса на влажна плесен.

От време на време край верандата с дрезгаво пърпорене минава моторница и тогава повърхността на канала се нагъва в тежки вълни, а полуизгнилият дървен балкон застрашително се разклаща.

Часът наближава един, когато зървам мъж на средна възраст с тъмен костюм на райета и с тънка чанта под мишница да спира пред насрещната врата. Той едва е вдигнал ръка към звънеца, когато аз вече оставям на масата приготвената отпреди банкнота и с бързи крачки прекосявам площадчето. Бързи, в границата на възможното. Навалицата, суетяща се все още между сергиите, е тъй гъста, че докато си пробия път и стигна до входа, мъжът вече е изчезнал. Натискам на свой ред звънеца. Прислужникът се появява едва след повторното ми позвъняване, и то за да направи опит тутакси да се оттегли.