Читать «Жестокият месец» онлайн - страница 6

– Тези са истински – засмя се, като разтвори тревата, за да ги покаже на Мадлен.

– Колко са красиви! – възкликна тя и посегна.

– Недей! – спря я мосю Беливо. – Майката няма да ги мъти, ако ги пипнеш.

Жената бързо дръпна ръка и погледна Клара с широка усмивка на лице. Художничката винаги бе харесвала Мадлен, въпреки че не се познаваха добре. Мад живееше в района едва от няколко години. Беше малко по-млада от нея и кипеше от живот. Освен това бе надарена с естествена красота, къса тъмна коса и умни кафяви очи. И изглеждаше така, сякаш винаги се забавлява. „И защо не? – помисли си Клара. – След всичко, което е преживяла.“

– Какви са тези яйца? – попита Клара.

Мадлен направи гримаса и вдигна ръце. Нямаше представа.

Мосю Беливо отново се преви на две с грациозно движение.

– Не са на кокошка. Trop grands. Може би на патица или гъска.

– Това ще е забавно – обади се Мадлен. – Едно малко семейство на селския площад. – Погледна към Клара: – В колко е сеансът?

– Ще дойдеш ли? – изненада се приятно художничката. – С Хейзъл?

– Не, тя отказа. Софи се прибира утре сутрин и Хейзъл каза, че трябва да сготви и да почисти, mais, franchement... – Мадлен се наведе и зашепна съзаклятнически: – Мисля, че се страхува от духове. Мосю Беливо се съгласи да дойде.

– Трябва да се радваме, че Хейзъл е предпочела да готви – отбеляза бакалинът. – Ще ни приготви прекрасна гозба на фурна.

„Напълно в стила на Хейзъл – замисли се Клара. – Винаги се грижи за другите.“ Малко се страхуваше, че хората само използват щедростта на Хейзъл, особено дъщеря ѝ, но си даваше сметка също, че не ѝ влиза в работата.

– Знаеш ли колко работа ни чака преди вечеря, mon ami – напомни Мадлен на Беливо и го докосна леко по рамото. Усмихна се лъчезарно.

Възрастният мъж стори същото. След смъртта на жена му се случваше рядко, но ето че сега на лицето му се появи усмивка – още една причина Клара да харесва Мадлен. После двамата, понесли кошнички с великденски яйца в ръце, се отдалечиха под лъчите на късното априлско слънце. Най-младата и нежна светлина на годината озари тяхната млада и крехка връзка. Беливо – висок, слаб и леко прегърбен – стъпваше, сякаш са му пораснали криле.

Клара се изправи, разкърши четирийсет и осем годишното си тяло и се огледа. Пред нея се откри пейзаж от задници. Всеки жител на селото се бе надупил и криеше яйца насред затревения площад. Художничката съжали, че не си е взела скицника.

В Трите бора със сигурност нямаше нищо модерно, нищо шикозно или на гребена на вълната. Всъщност селото не можеше да се похвали с никое от нещата, които бяха важни за Клара преди двайсет и пет години, когато завърши колежа. Тук нищо не беше специално проектирано. Селото като че ли бе следвало примера на трите бора на площада и бе израсло от земята около тях.

Клара вдиша дълбоко ароматния пролетен въздух и погледна към къщата, в която живееше с Питър. Беше тухлена, с дървена веранда и каменна стена откъм главната улица. Портата на двора и входната врата бяха свързани с алея, която се виеше край няколко напъпили ябълкови дръвчета. Клара хвърли поглед към близките къщи. Подобно на обитателите си, домовете в Трите бора бяха солидни и пригодени към обкръжението си. Преживели бяха бури и войни, нещастия и скръб. Така се бе създала общност от добри и състрадателни хора.