Читать «Загадката Колумб» онлайн - страница 4

— На колене! — заповяда Де Торес, след като му отне оръжието.

Останалите двама моряци вдигнаха мечовете си. Пленникът се подчини.

— За толкова глупав ли ме вземаш? — обърна се към него Колумб.

— Адмирале… — Ниският мъж млъкна, подчинявайки се на властния му жест.

— Преди четири години ти ме върна в Испания с пранги на краката, като ме лиши от всичко, което по право ми принадлежеше. После обаче стана така, че то ми беше възстановено. — Колумб направи кратка пауза и продължи: — Само с няколко думи кралят и кралицата опростиха всичките ми предполагаеми грехове. Нима ме помислиха за невежа? — Ново колебание. — Очевидно да. И това беше най-голямата обида. Години наред се молех за пари, за да прекося океана. И години наред ми отказваха. Но след поредното писмо до короната изненадващо ми бяха отпуснати средства за тази експедиция, четвърта поред. Дадоха ми всичко, от което се нуждая, и аз веднага разбрах, че нещо не е наред.

Мечовете продължаваха да бляскат над главата на пленника. Нямаше къде да отиде.

— Ти си шпионин! — изръмжа Колумб. — Изпратили са те тук, за да докладваш всичко, което върша.

Видът на този глупак го отвращаваше. Той беше олицетворение на всички мъки и страдания, които беше принуден да изтърпи от ръцете на лъжливите испанци.

— Задай въпроса, който интересува благодетелите ти! — заповяда Колумб.

Мъжът мълчеше.

— Задай го! — повиши глас той. — Заповядвам ти!

— Кой си ти, че да ми заповядваш? — изгледа го шпионинът. — Ти дори не си християнин!

Колумб прие обидата с търпението, на което го беше научил животът. Но неговите сънародници съвсем не бяха толкова благоразположени.

— Тези хора също не са християни — посочи ги той.

Пленникът се изплю на земята.

— Задачата ти е да докладваш за всичко, което се случва по време на плаването, нали? Какво искат те? Сандъците, които домъкнахме до тук, или само златото?

— Ти не беше честен.

— Не съм бил честен, значи — засмя се адмиралът.

— Светата църква ще се погрижи да гориш в ада!

Едва в този момент Колумб осъзна, че човекът насреща му работи за Инквизицията. За най-големия му враг.

В душата му пламна пожарът на самосъхранението. В очите на Де Торес също проблесна тревога. Бе разбрал за този проблем още преди две години, когато напуснаха Испания. Дали нямат и други очи и уши? Инквизицията беше изгорила на клада хиляди хора и той дълбоко я ненавиждаше. Всичко, което щеше да приключи тук, беше направено с единствената надежда да попречи на злото.

Де Торес вече го беше предупредил, че няма да рискува да попадне в ръцете на инквизиторите след завръщането си в Европа. Решението му беше да се установи в Куба — един значително по-голям остров на север. Другите двама моряци с мечове в ръце, по-млади и по-нетърпеливи, също бяха решили да останат. Би трябвало и той да стори същото. Съзнаваше обаче, че колкото и да му се иска, мястото му не беше тук.

Той сведе очи към пленника.

— Англичаните и холандците ме наричат Кълъмбъс, французите — Колумб, португалците — Колом, а на испанците съм известен като Колон. Но нито едно от тези имена не е това, с което съм се родил. За твое нещастие ти никога няма да узнаеш истинското ми име, нито пък ще изпратиш доклад до своите покровители, които чакат в Испания.