Читать «Абсолютна памет» онлайн - страница 2
Дейвид Балдачи
Познаваше това стъпало. Беше го държал в ръцете си, беше го масажирал и галил толкова години. То бе дълго, тясно и все още изящно. Вените отстрани, мазолите отдолу, вторият пръст по-дълъг от палеца, ноктите, лакирани в червено, всичко си бе същото, само че... не трябваше да стърчи над матрака толкова неестествено. Това означаваше, че тялото й лежи на пода, което бе съвсем нелогично, освен...
Пристъпи към далечния край на леглото и сведе поглед.
Касандра Декър - Каси за всички и най-вече за него - го гледаше от пода на спалнята. Е, „гледаше“ едва ли бе точната дума. Той пристъпи сковано напред, наведе се бавно. Коленете на джинсите му се намокриха от кръвта наоколо.
Вратът й бе чист, по него не се виждаха наранявания. Но на челото й имаше огнестрелна рана. Декър знаеше, че не бива да го прави, но протегна ръка, вдигна главата й от пода и я притисна към гърдите си. Дългата й смолиста коса се разпиля по ръката му. Раната на челото й бе почерняла, а кожата по краищата бе опърлена от високата температура на куршума.
Контактна рана, предшествана от целувка на дулото, продължила само секунда, преди изстрелът да сложи край на живота й. Дали в това време бе спала? Или се бе събудила? Как ли бе понесла ужаса при вида на убиеца, надвесен над леглото й? Това бяха въпросите, които си задаваше, докато прегръщаше съпругата си за последен път.
Положи я на същото място, където я бе открил. Впери поглед в лицето й, което сега бе бледо и безжизнено, а дупката в средата на челото й щеше да се превърне в последния му спомен от нея, нещо като точка, поставила края на изречението... края на живота й, на всичко.
Декър се изправи на вдървените си крака и, олюлявайки се, тръгна към единствената друга спалня на етажа.
Този път не блъсна вратата с рамо. Нямаше нужда да бърза. Знаеше какво ще открие. Не знаеше само какъв метод е избрал убиецът.
Първо нож, после пистолет.
Не я завари в спалнята, което означаваше, че е в банята до нея.
Лампата на тавана хвърляше ярка светлина. Убиецът очевидно бе искал Декър да види последната ужасяваща сцена съвсем ясно.
Тя седеше върху тоалетната чиния. Коланът на хавлията й бе завързан за казанчето, в противен случай тялото й щеше да падне.
Пристъпи напред. Не се хлъзна. Нямаше кръв. Не видя никакви рани по тялото на своето малко момиченце. Но когато се приближи, забеляза следите от спуканите кръвоносни съдове по врата й, грозни и безформени като изгаряния. Вероятно бе използвал колана. А може би ръцете си. Декър нямаше представа, а и какво значение имаше? Смъртта от задушаване не идваше без болка. Тя настъпваше бавно и мъчително. Бе ужасяваща. Дъщеря му се бе взирала в убиеца, докато той бе отнемал живота й. Само след три дни Моли щеше да навърши десет. Вече бяха организирали тържеството, поканите бяха изпратени, подаръците купени, шоколадовата торта поръчана... Той си бе взел свободен ден, за да помогне на Каси, която работеше и вършеше почти всичко у дома, защото Декър не стоеше зад някое бюро от девет до пет, съвсем не. Често се шегуваха по този повод. Какво знаеше той за истинския живот? За пазаруването в супермаркета? За плащането на сметките? За воденето на Моли на доктор?