Читать «Червената кралица» онлайн - страница 14

Прошепвам на майка си: "Страхувам се", и тя свежда поглед към мен. Главата ми стига едва до рамото ѝ. Аз съм на дванайсет години, но все още съм малко момиче, гръдта ми е плоска като дъска, тялото под дебелите пластове от пищни и скъпи дрехи – без косми. Трябваше да натъпчат корсажа ми с лен, за да създадат впечатление, че имам гърди. Аз съм дете, изпратено да изпълни дълга на жена.

– Няма от какво да се страхуваш – казва тя безцеремонно.

Опитвам отново:

– Мислех си, че ще бъда девица като Жана д'Арк – казвам ѝ. Вдигам длан към ръкава ѝ, за да го дръпна и да привлека вниманието ѝ. – Знаеш, че мислех така. Винаги съм смятала така. Исках да отида в манастир. Все още искам да отида. Възможно е да имам призвание. Може такава да е Божията воля. Би трябвало да поискаме съвет. Бихме могли да попитаме свещеника. Можем да го попитаме сега, преди да е твърде късно. Ами ако Бог иска да му принадлежа? Тогава би било светотатство да се омъжа.

Тя се обръща към мен и взема студената ми ръка в своите.

– Маргарет – казва тя сериозно, – трябва да знаеш, че никога няма да можеш да избираш сама как да живееш. Ти си момиче: момичетата нямат избор. Никога не можеш дори да избереш сама съпруга си: ти си от кралската фамилия. Винаги някой друг би избирал съпруг за теб. На хората с кралска кръв им е забранено да се женят по свой избор. Знаеш и това. И накрая, ти си от фамилията Ланкастър. Не можеш да избираш на кого да бъдеш вярна. Трябва да служиш на рода, на семейството си, и на своя съпруг. Позволявах ти да мечтаеш, и ти позволявах да четеш, но дойде време да оставиш настрана глупавите истории и глупавите мечти и да изпълниш дълга си. Не си мисли, че можеш да бъдеш като баща си и да избягаш от своя дълг. Той се измъкна като страхливец: ти не можеш.

Това внезапно споменаване на баща ми ме потриса. Тя никога не говори за втория си съпруг, моя баща, освен най-смътно и общо. Каня се да попитам: "Как е избягал? Какъв е бил неговият начин да се измъкне като страхливец?", когато вратите на църквата се отварят, и аз трябва да тръгна напред и да поема ръката на своя жених, да застана пред свещеника и да се закълна да бъда съпруга. Усещам как едрата му ръка взема моята и чувам плътния му глас да отговаря на въпросите, докато аз само шепна. Той със сила поставя на пръста ми тежък пръстен от уелско злато, и трябва да събера пръстите си като малка лапа, за да го задържа да не се изхлузи. Прекалено голям ми е. Вдигам поглед към него, удивена, задето мисли, че такъв брак може да се осъществи, когато неговият пръстен е прекалено голям за ръката ми и съм само на дванайсет, а той е повече от два пъти по-стар от мен: мъж, кален в битки и изпълнен с амбиция. Той е суров мъж от стремящо се към власт семейство. Но аз съм все още дете, копнеещо за духовен живот, молеща се хората да разберат, че съм специална. Това е още едно от многото неща от които, изглежда, не се интересува никой, освен мен.