Читать «Вътрешен кръг» онлайн - страница 6

Не използвай / Не сменяй.

— Е, какво смяташ да ѝ кажеш?

— Освен „здрасти“ ли имаш предвид? — питам.

— „Здрасти“? Така ли? — озадачава се Орландо. — „Здрасти“ ще казваш на сестра си. Мислех, че искаш да я впечатлиш.

— Нямам нужда да я впечатлявам.

— Бийчър, не си виждал това момиче, колко… петнайсетина години? Трябва да я впечатлиш.

Обмислям го за миг. Той знае, че не обичам изненадите. Повечето архивисти не обичат изненадите. Ето защо работим в миналото. Но, както историята ме учи всеки ден, най-добрият начин да избегнеш изненадата е да бъдеш подготвен.

— Само ми кажи, когато се появи — отвръщам му.

— Защо, за да успееш да измислиш нещо по-светско от „здрасти“?

— Зарежи светските приказки. Аз съм вълнуващ. Аз съм. Преживявам приключения всеки ден.

— Не, четеш за приключения всеки ден. Завираш си носа в книгите всеки ден. Ти си като Индиана Джоунс, но само в частта като професор.

— Това не ме прави светски.

— Бийчър, знам например, че сега си със синьо-червената вратовръзка за сряда. И интересува ли те защо? Защото сме сряда.

Поглеждам надолу към синьо-червената си вратовръзка.

— Да си Индиана Джоунс, все още е готино.

— Не, да си Индиана Джоунс, беше готино. Но само такъв, какъвто беше навън, когато живееше живота си. Трябва да си вдигнеш главата и да се измъкнеш от зоната си на комфорт.

— Какво стана с предишните ти речи как си „толкова горд с мен“?

— Горд съм, но не значи, че не виждам какво правиш с това момиче, Бийч. Да, случилото се с Айрис беше ужасно. И да, разбирам защо то те кара да се криеш сред книгите си. Но сега, когато най-накрая се опитваш да излекуваш раната, за какво се хващаш? За спасителното въже на училищното гадже отпреди петнайсет години. Звучи ли ти като човек, устремен към бъдещето си?

Клатя глава.

— Не ми е била гадже.

— В представите ти е била, обзалагам се — отвръща Орландо. — Миналото не може да те нарани, Бийчър. Но то няма да ти бъде и предизвикателство — добавя. — А, и ако обичаш, когато тръгнеш да слизаш насам, не се опитвай да го направиш за по-малко от две минути. Това е просто друго въображаемо приключение.

Както отбелязах, Орландо ме познава. И знае, че когато се возя в асансьора, идвам с колата на работа или дори вземам душ сутрин, обичам да си засичам времето, за да измеря най-доброто си постижение.

— Сряда винаги е сряда. Не сменяй. — Орландо се смее, докато аз се взирам в бележката на календара на Кисинджър.

— Просто ми кажи, когато тя дойде — повтарям.

— А за какво, мислиш, се обаждам, доктор Джоунс? Познай кой се регистрира току-що.

Той затваря телефона, а сърцето сякаш замира в гърдите ми. Най-много ме поразява обаче, че не се чувствам толкова зле. Не съм сигурен, че се чувствам добре. Навярно ми е добре. Трудно е да се каже след Айрис. Но се чувствам, сякаш някой е разкъсал гъстата паяжина, обвила паметта ми, паяжина, за която дори не съм осъзнавал, че е опъната там.