Читать «Сянката» онлайн - страница 62

Той продължи още известно време да ръси обиди към невинното цвете и славословия за новия си фаворит. Сигурно щеше да откара така до вечерта, ако към нашата маса не се бе присламчил някакъв странен екземпляр. Беше възрастен като света, сигурно връстник на първата мезонна ракета, облечен в износен тефлонов костюм от вида, които бяха излезли от мода още по време на моята младост. Леко зеленикавият му тен издаваше, че странникът е кореняк-венерианин.

– Извинявам се за натрапването, но дали случайно преди малко не споменахте нещо за някакво цвете от Антарес? – на доста правилен, макар и архаичен галактически запита учтиво непознатият.

– Да, господине, донесох си едно за сувенир от Антарес-IV… едно такова черно, приличащо на стъклено… Голяма красота! Вероятно сте чували за мен – аз съм Джони Гибънс… човекът с най-страхотната градина в тази сектор на галактиката… – започна с обичайните си самохвалства Джони. Старецът обаче (странно защо) не се впечатли от гръмките слова, дори най-безцеремонно ги прекъсна:

– Извинявайте, но това е невъзможно.

– Е, хубава работа! Как така „невъзможно“?

– Невъзможно! – твърдо повтори непознатият. – Последният екземпляр на Перуниката от Антарес бе унищожен преди повече от 20 години…

– Ами явно не е така, понеже в момента една бройка от тази чудесия се намира в моята лична градина, която, както вече казах, е най-…

– Бих ли могъл да изнахалствам още малко – прекъсна го отново старецът – и да помоля да ми покажете доказателство?

– Момент – намесих се аз. – Вижте това: лично аз снимах Джо преди няколко седмици.

Когато холограмата, прожектирана от комуникатора ми, засия в центъра на масата, непознатият пребледня (нещо, което по принцип на венерианците им се отдава трудно).

– В какво… кажете, Велики Космос, в какво сте го засадили?

– Опитах се максимално точно да възпроизведа почвата на Антарес-IV, а докато се аклиматизира, съм го затворил и в мехур от силово поле със синтезирана атмосфера… както правя с всяко едно от цветята си – отвърна смутено Гибънс.

– Слава на Айнщайн! – изстреля през зъби старецът. – Нямате си и най-малка представа на какво сте попаднали!

– Ами осветлете ни – ухилих се аз. Все още отказвах да приема, че думите на непознатия са сериозни – изглеждаше като леко попрекалил с Ю-водката.

– Казвам се Айзък Дарси и съм лингвист по професия – занарежда нетърпеливо възрастният мъж, уловил недоверието в погледите ни. – Преди доста време, докато още работех в библиотеката на Трантор, пред очите ми попадна копие от древен документ, холографиран от Втората експедиция до Антарес. Младежите не бяха успели да разберат за какво става дума в него, бяха го преснимали старателно, някой по-небрежен мой колега го бе приложил като копие към доклада на А-2 и така до деня, в който моя милост го откри. С известен труд успях да го преведа – използвах три или четири междинни речника, но в края на краищата успях! Документът бе своего рода предупреждение или изповед, ако предпочитате – пълно описание на начина, по който е загинала цивилизацията на Антарес-IV. Някога тяхната планета е била населявана от стотици хиляди растителни и животински видове… докато не се е появила Перуниката. Това не е растение, господа – това е животно! Е, може и да е растение – в крайна сметка не съм ксенобиолог – но дори да е така, е растение от рода на земните месоядни. Перуниката на Антарес обаче не била само месоядна – тя била всеядна. Не след дълго останалата част от биосферата на Антарес-IV нямала друг избор, освен да се обедини и да потърси начин за унищожаването ѝ. Успели, но само частично – открили, че хищникът не може да преживее без обикновена вода. Съществата разбрали, че единственият начин да спрат Перуниката е да предприемат самоубийствена акция – да унищожат всичката вода на планетата, да загинат самите те, но да не позволят на хищното цвете да се разпространи из галактиката… Доскоро мислех, че саможертвата им не е била напразно, но сега, когато казвате…