Читать «Сянката» онлайн - страница 58

– Съжаляваме, но в момента сме малко заети… с умиране, – продължи най-накрая баща му, – така че моля, оставете съобщение след сигнала, а полицаят, който се отзове на обаждането на 911, ще ви отговори. В случай, че никой от глупавите ни съседи… – отново кашлица, отново (вероятно) мехури… – не се досети да позвъни, може да го направите и вие, след като затворите. Току-що убих жена си с два изстрела в главата, а тя преди това успя да ме гръмне със сачми 13/0… точно както съм я учил… браво, моето момиче…

Сигналът прекъсна. Джак заудря с юмруци по волана, по таблото и по проклетия GPS, който все още продължаваше да свети в червено. Сълзите, които се стичаха по бузите му, караха дисплея да прилича на коледна елха – излъчващ радост, спокойствие и усещане за подаръци… ръката му се протегна отново към бутона на навигацията, но този път успя да я спре с огромно усилие на волята. Страхуваше се да задава повече направления… а и нямаше смисъл – сигурен бе, че всички негови познати (идиоти, а, обади се позакъснелият гласец на съвестта му) в съответствие с мечтите му са изпозастреляни, накълцани, взривени, сварени живи… „Един прекрасен завършек на работния ден“, помисли си той и се ухили налудничаво, само че противно на очакванията му мислите за цялата тази касапница не му донесоха кой знае каква радост. Той подпря чело на волана и прошепна:

– Ще отида в Ада…

Навигаторът изведнъж отново проблесна в синьо. Гласът, който се донесе от него, обаче не принадлежеше на неизвестната девойка, изкарваща прехраната си със записи на гласови команди за GPS-и. Гласът, който изпълни огромния „Хамър“ с лекота, бе по-внушителен и от самата кола… плътен, гърлен, хрипкав, наподобяващ купчини пръст, изсипващи се в масови гробове, лъхащи на отчаяние и сяра:

– Местоназначение прието. Пригответе се да карате две мили, след което завийте надясно…

Цветето от Антарес

Целият квартал в Марс-сити вече втори месец се обзалагаше какво ще е новото цвете, което ще донесе Джони Гибънс от поредната си трансгалактическа мисия. Джони бе местният герой (17 успешни полета до съседни и не чак толкова галактики), любимият съсед на всички (душа човек, който никога не отказва на никого) и председателят на обществото на любителите на котки „Земя-Марс“ (четири поредни мандата с всички шансове за още толкова в бъдеще). Причината обаче здравенякът със заразителна усмивка за бъде известен из цял Марс не бе нито една от трите. Джони бе любител на екзотични цветя.

Всъщност – не, това би било подценяване. Да го кажем така – Джони бе маниак на тема екзотични цветя. Градината му се пръскаше по шевовете от алдебарански рози, арктуриански калии и лалета от Проксима Центавър. Единственият оцелял екземпляр от транторианско омайниче в целия Земен Алианс гордо разпръскваше невероятния си аромат… познахте, в градината на Джони Гибънс. Земната тривизия, венерианският филиал на „Смитсониън“ и Имперската ботаническа градина на Йо бяха утъпкали широка пътечка до вратата на Джони, но молбите им да им даде поне семенце от омайничето неизменно удряха на камък. „Отидете до Трантор и си наберете колкото искате. Това тук си е мое“, режеше ги всеки път марсианецът.