Читать «Сянката» онлайн - страница 39

„И какво ще ми стане само от една?“, запита се изморено Алисън. Като се замислеше, всъщност това беше лайтмотивът на целия ѝ живот. Какво ще ми стане, ако не завърша университета, а се хвана на работа? Какво ще ми стане от едно излизане с онзи от бара? Какво ще ми стане от един бърз секс на леглото, което още не бе изстинало от топлината и прегръдките на Джаред? Какво ще ми стане от едно пропуснато противозачатъчно? И от второ? И от двадесето? Голям късмет, а?

Късметът ѝ – онова нагло копеленце, което се бе скатавало за цели 32 години, бе се показало само колкото да я раздразни и се бе омело, взимайки със себе си дори малкото останали хубави неща в живота ѝ: съпруг, работа, семейство, приятели… Алисън невесело се замисли как явно късметът и мислите за самоубийство са две братчета, които не могат да се понасят. Когато късметът се бе изнесъл, самоубийствените пориви в мозъка ѝ се бяха разпрострели като метастази, сякаш бяха чакали първия изгоден момент, за да запълнят всичко наоколо с образи на хапчета, примки, бръснарски ножчета и удобни за скачане балкони. В края на краищата, какво щеше да ѝ стане от едно самоубийство…

Погледът ѝ се плъзна по приготвените за ритуала аксесоари, чинно подредени на кухненския плот – макетно ножче с чисто ново острие, леген с топла вода (за да не се съсирва кръвта от прерязаните вени – „Самоубийство 101“, наръчник за начинаещи, стр. 3-18), бутилката „Джак Даниълс“ за обща анестезия, листчето и химикалката, готови да бъдат употребени за предсмъртно писмо (ако изобщо ѝ хрумнеше какво да напише – в мислите ѝ се въртяха само баналности от рода на „Сбогом и не тъжете за мен“… ха-ха, затъжили са се всички, няма що…), както и снимката на Джаред.

Докато съзнанието ѝ бе заето със самосъжаляване, ретроспекция на всичките ѝ колоритни фалове и обзор на предстоящото самоубийство, ръцете сякаш сами се плъзнаха по плота на масата, тръснаха пакета, хванаха умело излетялата от него цигара и я поставиха в устата ѝ. Още не бе успяла да оцени положението, а дясната ѝ ръка вече откриваше забутаната в джоба на халата запалка и поднасяше услужливо огънчето към осемте сантиметра грях, замаскиран като тютюн и хартия. Е, майната му. Алисън дръпна и издиша с наслада.

„Господи, това не се забравя – също като карането на колело!“, помисли си тя, докато димът бавно се стелеше из стаята. Постара се да изгони от главата си образа на детето си, протягащо ръчичка през гърлото ѝ (или през друго място…) и моли за едно бързо дръпване, докато не е дошло времето за раждане и не са почнали да го лъжат с разни биберони и пюренца. Мамка му. Това нейно въображение един ден щеше да я довърши. Пък и в крайна сметка какво щеше да му стане от една цигара? Особено като се има предвид какво бе намислила за финал на вечерта… нали?

Димът продължаваше да се завихря около нея и да оформя странни плетеници из кухнята. Алисън дори не усети как бе изпушила цигарата, бе я хвърлила разсеяно в мивката и бе запалила още една… след това още една… и още… Някаква заблудена мозъчна клетка небрежно отбеляза как цигарите в пакета не намаляват, но останалите аксони, дендрити и прочие плява из сивото ѝ вещество набързо я пратиха да се грижи за по-сериозни работи… като вдишването и издишването на дима например.