Читать «Сянката» онлайн - страница 35

– Ричард! Не знаех, че най-накрая си си купил мобилен телефон – засмя се жена му (бившата жена!) от другата страна на линията. – Как си и по какъв повод си се сетил за мен?

Побъбриха си десетина минути на най-различни (и безболезнени) теми, без да засягат най-важната – събитията отпреди десет години, след което и двамата измърмориха по едно задължително като за край на разговор изречение („Трябва да се видим на кафе, да, непременно, ще ми е приятно, обади се, довиждане, беше ми приятно...“) и затвориха. Ричард метна телефона на нощното шкафче, почти бегом отиде до кухнята и запали цигара. Ръцете му трепереха... и този път това не беше от факта, че в съзнанието му се е загнездила мисълта за Айлийн и за това, колко би ѝ прилягал един махагонов ковчег с черно-червена тапицерия.

Джаджата работеше. Не трябваше да работи по всички правила на логиката, но въпреки това работеше.

Сигурно е някакъв експериментален модел, успокои го разумната половина на мозъка му. Онези кожодери от Apple мислеха да създават подобен телефон без SIM-карта – нищо чудно НТС да са ги изпреварили. Както и да е – чудо голямо. Точно ще си поговориш без пари. Сега дишай спокойно, пуши и избягвай да мислиш за бивши жени, брадви, моторни резачки и прочие приятни неща.

Огънчето от фаса опари пръстите му. Беше изпушил цигарата за време, което си бе чист рекорд даже и за сериозен пушач като него. Докато гасеше остатъка от филтъра в препълнения пепелник, телефонът зазвъня. Ричард подскочи от изненада. Сърцето му заби лудешки. Успокой се, сигурно е собственикът на машинарията, сега ще му се извиниш и ще му го върнеш, повтаряше си той, докато краката му сами го влачеха към спалнята. Вдигна телефона и изрече с пресипнал глас:

– Ало?

– Здравейте, господине – дочу се тих и мек глас от другата страна на линията. – Доколкото бих могъл да предположа, днес сте се сдобили неочаквано с нов телефон. Мога ли да знам името Ви?

– Брикс... Ричард Брикс...

– Господин Брикс, радвам се да Ви чуя. Фактът, че ми отговаряте със сравнително изпълнен с разум глас, ми подсказва, че най-вероятно все още не сте успели да използвате телефона. Нека Ви дам един съвет, господин Брикс. Недейте.

– Кой сте Вие? Телефонът Ваш ли е? Съжалявам, ще Ви го върна...

– Името ми няма значение, защото така или иначе нищо няма да Ви говори – прекъсна го събеседникът му. – Телефонът, за огромно мое щастие, не е мой. Въпреки това обаче съм направил страшно много проучвания и проследявания на тази... машинка... както и на предишните ѝ собственици. Затова, повярвайте ми, не говоря на вятъра, когато Ви казвам: НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ този телефон!

– Какво искате да кажете?

– Господин Брикс, по силата на случайността – или на нещо друго – сте се натъкнали, без да искате, на телефона, принадлежал някога на Стивън Кинг, Кралят на хоръра. Самият Стивън Кинг неведнъж е заявявал в интервюта, че не притежава мобилен апарат, тъй като тези машини го хвърлят в ужас. Това, което е пропуснал да спомене, е фактът, че ужасът му се дължи не на нещо абстрактно, а на напълно реален телефон, който Кралят някога е притежавал. Сигурно сте чували, че личните вещи понякога попиват психическата енергия на собствениците си – именно затова екстрасенсите имат нужда от носна кърпичка, пръстен или портфейл, за да издирят някого или за да му предскажат бъдещето. А сега си представете, че личната вещ, за която говорим, е смартфон – умен телефон, прекарал доста време в ръцете на самия Крал на Ужасите...