Читать «Сянката» онлайн - страница 31

След като смени поне десет води, смрадта полека-лека започна да отстъпва на уханието на скъп шампоан (ако Лили усетеше, че е използвал нейния, скандалът щеше да придобие свръхестествени размери). Странното беше, че на външен вид промяна нямаше – котето продължи да изглежда мърляво и неугледно, сякаш мръсотията се бе вкоренила дълбоко в самата структура на косъма и отказваше да си ходи. Въпреки това обаче по-фрапиращите пластове нечистотии се оттеглиха в канала и животинката придоби по-нормален вид. Джеймс мимоходом се замисли защо от момента, в който го взе, минавайки през цялата процедура по къпането, та чак до сушенето с една от кърпите на Лили (днес явно бе ден за самоубийства...) котето не е издало нито един звук. Вероятно просто бе стресирано. Да, сигурно в това бе проблемът.

Когато излезе с настръхналата животинка на ръце, съпругата му и майка му го емнаха на два гласа. Защо не си на работа, какво е това отвратително създание, защо мъкнеш боклуци у дома, сигурно е пълно с бълхи и болести, кой ще го гледа, след като ти по цял ден си на работа... Двете жени действаха в пълен синхрон: когато въздухът на едната свършеше, другата веднага поемаше щафетата, без да чака нито частичка от секундата. Ако не бяха 15-те му години брачен живот и 30-те на съвместно съжителство с майка му, Джеймс щеше сериозно да се замисли за близка среща с някоя мотриса от метрото преди работа. За изминалото време обаче толкова бе тренирал слуховите си рецептори и нервите си, че единствената му реакция бе да се усмихне мило и на двете, да им обясни тихо и спокойно, че котето остава, а ако двете харпии мислят да изхвърлят някого, да имат предвид него, но да се замислят кой щеше да им плаща козметиката, фитнесите и литрите алкохол. След като изчака търпеливо втората вълна от клетви и ругатни да отмине, отново им се усмихна по най-милия възможен начин (тъй като знаеше, че това ги вбесява най-много), остави котето в своята стая и тихо затвори входната врата. Много тихо.

Както и очакваше, никой не му направи забележка за това, че е закъснял за работа. Оставащите 5-6 часа в офиса му се сториха като години. Нямаше търпение да се прибере у дома, да изтърпи десетина минути сквернословия, да се затвори в стаята си и да се опита да си поиграе с котето. Острият му, пронизващо син поглед бе постоянно пред очите му. Силно се съмняваше, че животинката в наплашеното си (или заплашително, един господ знаеше…) състояние ще е в настроение за мъркане, игра или гушкане, но човек поне трябваше да опита. В крайна сметка, не можеше през целия си живот да попада все на създания, които да го унижават, пренебрегват или мразят. Все някъде по света трябваше да има някой, който да го обича. Ако ще този някой да беше просто едно малко и неугледно коте.