Читать «Сянката» онлайн - страница 24

Когато стигнаха до Мъглотрън, бе станало обед и всички семейства бяха излезли на полето на пикник. Околните хълмове бяха покрити с гъста мъгла и всички, както изглеждаше, се бяха нагласили за обилен обяд. Джонатан огледа насъбралите се мъглояди за части от секундата, посочи с пръст един и викна:

– Ей тоя!

Горските не схванаха много-много за какво иде реч, но за всеки случай го сграбчиха за ушите. Останалите нададоха вой, когато видяха, че малтретират един от техните, но виновният вид на заловения говореше сам за себе си и протестите бързо секнаха.

– Как позна, че е той? – надпреварваха се да питат после всички, докато черпеха Джонатан в „Зелената котка“, като през това време се любуваха на все повече отрупващото се със звезди небе над Резедавата Гора.

– Много просто: всички останали бяха вперили лаком поглед към приближаващата се мъгла, само нашето момче не изглеждаше толкова гладно.

– А откъде ти хрумна идеята за мъглояд-звездоядец? Такова нещо се случва за пръв път!

– Нали знаете – когато всички обичайни заподозрени са невинни, единственият, който остане, няма как да не е виновен. А всъщност самата идея за звездояден мъглояд не е чак толкова странна. Има същества, които ядат далеч по-странни работи – патладжани например – отвърна Джонатан, потръпвайки с погнуса и си заръча още една водка.

Лабиринтът на възмездието

Ако не беше влагата, която се просмукваше като бавнодействаща отрова в костите ѝ, Сюзън едва ли щеше да се събуди скоро. Имаше чувството, че предната вечер е изпила поне хиляда коктейла, обиколила е стотина нощни клуба и е врътнала около десетина хиляди танца. Цялото ѝ тяло я болеше, главата ѝ щеше да се пръсне, ушите ѝ пулсираха с ритъм, който би засрамил всеки DJ, а на всичкото отгоре и тази влага...

Влагата. Откъде, по дяволите, се беше появила тази влага? Апартаментът ѝ не бе кой знае какво – всъщност, беше подарък от родителите ѝ по случай дипломирането ѝ и повече наподобяваше поовехтяла, някога луксозна кутийка за бижута, грабната на разпродажба в горен Манхатън – но в него никога не бе имало кой знае колко влага. Хлебарки – от време на време, лоши миризми благодарение на съседите – дал господ, но влага…

Ясно беше, че без отваряне на очи няма да стане. Сюзън въздъхна и повдигна плахо клепачите си, сякаш се боеше, че към тях има привързан детонатор на бомба. Обикновено сутрин след купони усещането бе точно такова – светлината нахлуваше в изтерзания ѝ мозък със силата на десетина тона тротил. Сега обаче положението бе коренно различно – очевидно освен влага тук – където и да беше това „тук“, понеже със сигурност не си беше у дома – имаше промоция и на мрак. Единствената светлина в цялото помещение бе малък мръснооранжев светодиод, който периодично примигваше с упоритостта на развален зъб.